Но зад извинението нямаше никакво искрено съжаление и тя усети, че нервите й се изпъват.
— Какво желаете, съветник?
— Не бяхме ли надмогнали титлите, Чалис?
— Зависи.
— Може би си права. Все пак, след като приключим, няма да са нужни никакви формалности.
Дали да извика стражата? Какво щеше да направи той? Щеше да се изсмее, какво.
Шардан Лим се приближи.
— Налей си вино. И го изпий. Трябва да ти кажа, никак не съм доволен, че бях отхвърлен така безцеремонно. Изглежда, прелюбодействието се оказва по вкуса ти и апетитът ти е нараснал. Извън контрол? Струва ми се, че да, извън контрол.
— Идваш неканен и после се оплакваш от гостоприемството ми?
Тънките му бледи устни се кривнаха в усмивка.
— Нещо такова.
— Никаква дума ли нямам аз по въпроса?
Той повдигна вежди.
— Скъпа Чалис. Ти се отказа отдавна от тези привилегии. Позволи на съпруга си да те използва — не по който и да е от нормалните начини, но все пак му позволи да те използва. Позволи същото и на мен, а сега и на някакъв долен крадец, а и кой знае още на колко други. Не възразявай тепърва — ще прозвучи кухо дори и за теб, убеден съм.
— Все пак животът ми си е мой. — Но думите й прозвучаха жалко, твърде уязвими, за да покрият уродливата, грозна истина.
Той не си направи труда да отвръща. Само погледна към един от диваните.
— Ще се наложи да ме влачиш — каза тя. — Така истината ще лъсне, ще лъсне толкова явно, че няма да можеш да претендираш, че това е нещо друго освен изнасилване, каквото всъщност е.
Той я погледна разочаровано.
— Отново грешиш, Чалис. Сега ще отидеш ето там и ще се съблечеш. Ще легнеш на гръб и ще си разтвориш краката. Би трябвало вече да е лесно — правила си го достатъчно често. Твоят простосмъртен любовник ще трябва да те дели, опасявам се. Допускам, че много скоро няма да можеш да правиш разлика.
Как можеше да я принуждава да прави това? Не разбираше, макар че — без съмнение — той разбираше. Да, Шардан Лим разбираше нещата прекалено добре.
Отиде мълчаливо до дивана.
Все още я болеше от сутрешното правене на любов. Скоро болката щеше да се усили, по-груба, отколкото бе сега. Болка и удоволствие, да — сплетени като любовници. Можеше да подхранва и двете, отново и отново, вечно.
Точно така. Докато не дойде… събуждането.
„Крокъс, забрави за съпруга ми. Няма смисъл. Ще ти го кажа следващия път. Обещавам.“
„Обещавам.“
Шардан Лим я използва, но накрая той се оказа неразбиращият. А когато тя накрая му благодари, като че ли се стъписа. Докато бързаше да се облече и да си тръгне, тя остана да лежи на дивана, развеселена от объркването му и вече в пълен мир с нещата.
Помисли си за едно стъклено кълбо с пленената в него луна, онзи дар от една отдавна изгубена младост, и се усмихна.
В един почти тропически град мъртъвците ги приготвят бързо. Покрусеният Кол, почти обезумял от скръб, пристигна с карета. Мийзи слезе от стаята, където беше седяла с тялото, а Кол изпрати един от слугите си да отвори фамилната гробница. Не можеше да се допусне никакво забавяне. Скръбта премина в гняв, когато Кол откри кой е виновникът за смъртта на Мурильо.
— Пускането на първа кръв никога не е достатъчно за Видикас. Обича да убива — при всякакви други обстоятелства отдавна щеше да е тръгнал към Високите бесилки. Проклет да е този допотопен закон за дуелите. Време е да се обявят за незаконни — ще се обърна към Съвета…
— Такова нещо няма да мине — каза Круппе и поклати глава. — Кол го знае не по-зле от Круппе.
Кол застина на място като човек, хванат в капан. Огледа се и изръмжа:
— Къде е Ралик?
Круппе въздъхна, напълни третия бокал и го подаде на Кол.
— Скоро ще е тук, убеден е Круппе. Такъв е този ден, не бърза да свърши, а ще спи ли някой от нас тази нощ? Круппе вече се плаши от предстоящата самота. А, ето го и Ралик.
Ирилта залитна към влезлия убиец и едва не рухна в ръцете му. Лицето му бързо помръкна, щом тя заговори. Гласът й бе приглушен, след като бе притиснала глава на рамото му, но не толкова, че да не я разбере.
Очите му се вдигнаха и срещнаха погледа на Круппе, а след това и на Кол.
В кръчмата не беше останал никой друг — отровената атмосфера беше прогонила и най-заклетите пияници. Сълти и Чъд, новият готвач, стояха на вратата на кухнята. Сълти плачеше тихо.
Круппе напълни последния бокал и го остави на масата, с гръб към сцената. Кол се смъкна на стола до него и пресуши виното с привичната лекота на алкохолик, върнал се отново към позабравената убийствена страст, но Круппе беше подбрал това вино с мисълта за подобни рискове — омайването му беше илюзорно, вкусът на алкохол — хитроумно съчетание на билки и нищо повече. Но беше временно решение, знаеше Круппе. Познаваше добре Кол, разбираше самообслужващия се цикъл на самосъжалението, който пристъпваше сега към него със съблазняващата усмивка на стара, гибелно опасна любовница. Щеше да разтвори широко ръце, за да прегърне отново Кол… идващите дни и нощи щяха да са тежки, наистина.