Войната можеше да съществува без съперници, без врагове, и това бе толкова вярно в света на безсмъртните, колкото и в света на смъртните. Пантеонът винаги отразява характера на многобройните си аспекти. Погледът под различни ъгли разкрива неопровержими истини. Зиме войната беше безжизненият студ на мъртва плът. Лете войната гниеше на вонящи, изпълнени с мухи облаци. Есен бойното поле беше осеяно с мъртъвци. Напролет войната се вдигаше отново, по същите нивя, с добре нахранените в тучната пръст семена.
Бореше се през тъмна гора от черен смърч и ела. Пръстите й изпадаха един по един. Залиташе през снега без пръсти на краката. Вятърът я блъскаше, зимата беше нейният враг, а вълците се приближаваха.
Продължи през планински проход. Кратките проблясъци на съзнание се редуваха с пълна забрава и всеки път тя откриваше, че пейзажът наоколо е преобразен. Струпани балвани, сипеи, останали по пътя на ледници, назъбени хребети. Извиваща се през скалите пътека, която изведнъж започна рязко да се спуска надолу, с криви, спрели растежа си борове и дъбове от двете страни. Яростен вой на зверове прокънтя високо някъде горе, вече далече зад нея.
Долу я посрещна долина, зелена и тучна — джунгла, скътана невъзможно близо до високите планини и буйните снежни ветрове — а може би беше прекосила континенти. Дланите й отново бяха цели, босите й ходила затъваха в топла влажна глина. Рояци насекоми бръмчаха и кръжаха около нея.
Откъм гъстия лес я застигна ръмжене.
Нов ловец я беше открил.
Забърза отново, все едно я чакаше ново място, убежище, пещера, в която можеше да влезе и да се появи след това на света от някоя друга страна, преродена. И този път видя надигналите се безредно от мъха и пръстта купища изгнили дънери, обрасли с кора остриета, мъхнати дръжки, ефеси, покрити с дебела зеленикава патина. Мечове с всякаква изработка и всички — толкова прогнили и ръждясали, че щяха да са напълно негодни за оръжия.
Отново чу котешкото ръмжене, по-близо този път.
Обзе я паника.
Намери широка поляна с висока полюшваща се трева, смарагдовозелено море, в което се гмурна и заплува през него с усилие.
Нещо скочи след нея в гъстите треви и се втурна убийствено бързо по дирята й.
Тя изпищя и падна в тревите.
Обкръжиха я резки джавкащи гласове, на които някъде близо зад нея се отзова ново ръмжене. Пикър се превъртя на гръб. Обкръжиха я човекоподобни фигури, зъбеха се и мушкаха във въздуха с върховете на втвърдени на огън копия към една пантера, присвита няма и на три крачки от мястото, където лежеше тя. Ушите на звяра бяха изпънати назад, очите му пламтяха. Успя само да го зърне за миг, преди да изчезне.
Пикър се надигна колебливо и откри, че е много по-висока от тях, въпреки че всички до един бяха възрастни — виждаше се дори през гъстата им козина. Пет женски, четири мъжки и женските бяха по-здравите, с широки бедра и издута гръд.
Лъскаво кафявите им очи се приковаха в нея с нещо като преклонение, а след това те насочиха копията и я подкараха по някаква пътека, пресичаща косо дирята, през която беше тичала. „Толкова с преклонението.“ Копията мушкаха към нея застрашително и тя забеляза нещо черно, намазано на върховете им. „Пленничка съм. Страхотно.“
Забързаха по пътеката, която изобщо не беше предназначена за същество, високо колкото Пикър, и скоро ниските клони започнаха да я удрят през лицето. Стигнаха до друга поляна, този път — в подножието на скална стръмнина. Широка ниска скала се издаваше над пещера, от която се виеше дим. Две старици клечаха на входа на пещерата, няколко деца се кокореха зад тях.
Очакваше да последва възбудена детска врява, но врява нямаше — всъщност не ги посрещнаха никакви звуци и Пикър изпита внезапното подозрение, че тези същества изобщо не са господари на владението си. Не, държаха се като преследвана плячка. Забеляза струпани от двете страни на входа камъни, с които щяха да вдигнат преграда, щом се стъмнеше.
Вкараха я в пещерата. Принуди се да се наведе ниско, за да не одраска темето си в грапавия, почернял от пушека таван. Децата се разбягаха. Отвъд мигащата светлина на единственото огнище пещерата продължаваше в тъмното. Задавена от пушека, тя залитна напред, покрай огъня и навътре. Мушкането на копията я подкани да продължи. Подът от отъпкана пръст под стъпалата й беше без камъчета, но склонът се спускаше все по-стръмно и тя усети, че се хлъзга, губеше опора.
Изведнъж прътите замушкаха по-силно.
Пикър извика уплашено, залитна напред и се хлъзна по влажния под. Замаха ръце, за да се задържи за нещо, но пръстите й не намериха в какво да се вкопчат… а след това подът под нея изчезна… и тя пропадаше.