Все пак Нимандър разбираше, че Клип ще се нахвърли срещу тях само ако бъде притиснат, ако му се опълчи някой. Така, както бе постъпила Кедевис — въпреки че Нимандър я беше предупредил какво може да стане. Не, Клип все още имаше нужда от тях. Те бяха неговият достъп. Колкото до онова, което щеше да последва, дори боговете не можеха да го предвидят. Аномандър Рейк не страдаше от задръжки. Никога не беше го задържала нерешителност, а във въздаването на милост дори и най-жестокият скъперник не можеше да се сравни с него по сдържаност. Колкото до претенцията на Клип, че бил едва ли не посланик от Майката Тъма — е, това беше станало почти без значение, освен ако богът, обсебил воина, не се стремеше да узурпира властта на самата Майка Тъма.
Тази мисъл безпокоеше Нимандър. Богинята се беше отвърнала, нали? Оттеглянето й беше оставило празнина. Можеше ли нещо толкова чуждо като Умиращия бог да присвои Невидимата корона? Кой щеше да коленичи пред такова божество?
Трудно му беше да си представи, че Аномандър Рейк би го направил, или пък който и да е от останалите Тайст Андий, които Нимандър и близките му бяха познавали. Покорството никога не беше смятано за чиста добродетел сред Тайст Андий. Преклонението трябваше да е съзнателен акт, породен от хладнокръвно, неопровержимо признаване, че онзи, когото следваш, е заслужил тази привилегия. В края на краищата толкова често формалните йерархични структури заместваха личните качества и преценката за тях. Титлата или рангът не придаваха автоматично стойност на този, който ги носеше, нито тежест на претенциите му.
Нимандър сам беше видял недостатъците, присъщи на тази йерархичност. При малазанците, в изменническата войскова част, известна като Подпалвачите на мостове, беше имало офицери, които Нимандър нямаше да следва при никакви обстоятелства. Некадърни командири, мъже и жени — о, да, беше виждал как изскубваха като плевели такива глупаци чрез неформалната правосъдна система, упражнявана от простия войник, процедура, често прилагана с ножа в гърба, което според него бе крайно опасен навик. Но това бяха човешки практики, неприсъщи за Тайст Андий.
Ако Клип и Умиращия бог, който го беше обсебил, наистина вярваха, че могат да узурпират властта на Майката Тъма и всъщност — властта на нейния син, Аномандър Рейк, като господар на Тайст Андий, тази самонадеяност беше обречена. Но все пак не можеше да забрави опасната съблазън на саеманкелик. Можеше да се намерят други пътища към доброволното подчинение.
„Точно затова не мога да кажа нищо. Точно затова Аранта е права. Трябва да приспим Клип дотолкова, че напълно да ни пренебрегне, да продължи да вярва, че сме глупаци. Защото така остава шансът, когато дойде мигът, само аз да остана достатъчно близо до него. Да нанеса удара. Да го хвана — да ги хвана — изненадващо.“
„Възможно е Аномандър Рейк и другите в Черен Корал да нямат никаква причина да се боят от Клип, от Умиращия бог. Възможно е да ги смажат с лекота.“
„Но не можем да сме сигурни в това.“
„Всъщност страх ме е.“
— Виждам вода.
Сепнат, Нимандър се обърна към Скинтик, но братовчед му не пожела да го погледне в очите.
— Там, където долината се спуска надолу, на изток — мисля, че това е Прореза, който описа Клип. А по северния му бряг ще намерим Черен Корал.
Клип беше спрял на една скална издатина и се взираше надолу в загърнатата в мъгла долина. Повечето тежки облаци бяха останали зад тях, зад билото. Почти целият хребет вече беше вляво от тях, на запад, най-близкият рид беше сиво-черен с бели петънца от малко стадо планински овце.
— Дълго изглежда за плуване, Клип — извика Скинтик.
Клип се обърна към тях, пръстените се въртяха на верижката.
— Ще намерим път. Трябва да продължим, докато не е станало съвсем тъмно.
— Защо е това бързане? — попита Скинтик. — Слизането е опасно, особено в този полумрак. Какъв е смисълът да се спънеш и да…
„И да си счупиш врата.“
В последвалото неловко мълчание се чуваше само потракването на пръстените — все едно някой дъвчеше камъни.
След миг Клип отново пое надолу по пътеката.
Нимандър понечи да го последва, но Скинтик го сграбчи за ръката и го спря.
— Стига — изръмжа му, а Ненанда пристъпи до него, Десра също. — Искаме да знаем какво става, Нимандър.
Ненанда се намеси:
— Тя не е паднала просто така — за глупаци ли ни смяташ, Нимандър?
— Не — отвърна той и се поколеба за миг. — Но трябва да се правите на глупаци… още малко.