— Той я е убил, нали? — каза Скинтик.
Нимандър погледна братовчед си в очите, но не каза нищо. Ненанда изсъска, обърна се рязко и изгледа с яд Аранта.
— Ти не може да не си усетила нещо!
Тя повдигна вежди.
— Така ли мислиш?
Той сякаш щеше да се нахвърли върху нея, даже вдигна ръка, но тя не трепна. Лицето на Ненанда се изкриви в пълна безпомощност и той им обърна гръб.
— Той не е това, което беше — промълви Десра. — Усетих го. Станал е… безразличен.
Говореше за Клип, разбира се. Наистина не бяха глупаци, нито един от тях. Нимандър мълчеше. Продължаваше да чака. Скинтик не можа да издържи повече на погледа му.
— Глупаци, казваш. Трябва да се правим на глупаци.
Ненанда отново се обърна към тях.
— Какво иска той от нас? Какво изобщо искаше досега? Да ни мъкне със себе все едно сме му паленца. — Погледът му прониза Десра. — Да те тръшка по гръб от време на време, колкото да разсее скуката си — а какво ни казваш сега? Че е само още по-отегчен. Добре.
Тя не показа с нищо, че думите му са я уязвили.
— Откакто се събуди. Не мисля, че скуката вече е проблем за него. А това е необяснимо.
— Защото продължава да ни презира — добави Скинтик. — Да, разбирам те, Десра.
— Тогава какво иска от нас? — запита отново Ненанда. — Защо изобщо му трябваме още?
— Може би не му трябваме — отвърна Скинтик.
Мълчание.
Най-сетне Нимандър проговори:
— Тя допусна грешка.
— Противопостави му се.
— Да. — Нимандър погледна пътеката надолу. — Авторитетът ми не тежи. Казах й да стои настрана — да не се намесва.
— Да остави всичко на Аномандър Рейк, искаш да кажеш — изсумтя Скинтик.
— Не. Твърде много неизвестни има тук. Ние… не знаем какво е положението в Черен Корал. Дали са… уязвими. Нищо не знаем. Би било опасно да допускаме, че някой друг ще оправи всичко това.
Вече го гледаха. И четиримата.
— Нищо не се е променило — продължи той. — При най-малкия намек, че се досеща… ние трябва да действаме първи. Ние избираме мястото, подходящия момент. Нищо не се е променило — разбирате ли ме всички?
Скинтик примига изненадано.
— Съвършено ясен си, Нимандър. Май трябва да тръгнем, не мислиш ли?
„Какво… какво се случи тук току-що?“ Но отговори нямаше. Притеснен, той закрачи надолу.
Останалите го последваха.
Ненанда дръпна Скинтик да изостанат и изсъска:
— Как стана това, Скин? Как го направи той? Канехме се да… не знам… а после изведнъж той… той просто…
— Взе ни в ръцете си отново, да.
— Как?
Скинтик само поклати глава. Не мислеше, че е в състояние да намери подходящите думи — нито за Ненанда, нито за другите. „Той е водачът. В начините на водене, начините, които никой от нас, останалите, не може — и никога няма да може — да разбере.“
„Гледах го в очите и видях такава решителност, че онемях.“
„Липса на съмнение? Не, нищо толкова егоистично. Нимандър има множество съмнения, толкова много, че е изгубил страха си от тях. Приема ги толкова леко, колкото всичко друго. Това ли е тайната? Това ли е самото определение за величието?“
„Той води. Ние го следваме — взе ни в ръцете си, отново, и всеки от нас стоеше смълчан, и намирахме в себе си онова, което току-що ни беше дал — решимостта, волята да продължим — и това ни направи смирени.“
„О, дали не преувеличавам? Дали всички ние не сме нищо повече от деца и дали това не са глупавите, безсмислени детски игри?“
— Той уби Кедевис — промълви Ненанда.
— Да.
— А Нимандър ще даде отговор на това.
„Да.“
Монкрат клечеше в калта и гледаше колоната нови поклонници, която бавно се точеше към лагера. Вниманието на повечето, поне в началото, бе приковано в самата могила — в онзи императорски откуп похабено богатство, — но сега, с навлизането им сред жалките руини, виждаше как се поколебаваха, сякаш усетили смътно, че тук нещо не е както трябва. Всички бяха подгизнали от дъжда, с притъпени от дългото окаяно пътуване сетива. Щеше да е нужно много повече, за да ги обземе истинска тревога.
Виждаше как се изостря вниманието им от откроили се подробности в сумрака, мъглата и пушека. Изоставеното трупче на дете в крайпътната канавка, гниещите купища дрипи, счупената бебешка люлка с накацалите по нея четири врани, надвиснали над неподвижното, замръзнало вътре вързопче пелени. Тревите, вече израснали на пътеката към могилата. Нещата не бяха такива, каквито трябваше да са.
Някой можеше да ги призове за бързо отстъпление. Онези със здравословния страх от покварата. Но толкова много поклонници идваха с отчаяната жажда на духовната потребност — нали точно това ги правеше поклонници преди всичко. Бяха изгубени и искаха да бъдат намерени. Колко от тях щяха да се възпротивят на първата чаша келик, питието, което ги посрещаше радушно, нектара, който отнемаше… всичко?