Може би повече, отколкото бяха между дошлите преди — след като видеха трупащите се все повече белези на човешко падение, на изоставяне на всички онези качества, които почиташе самият Избавител. Монкрат гледаше как се поколебават, докато най-малко пострадалите от келика шетаха между тях и им поднасяха делви с мръсната отрова.
— Избавителя пи дълбоко! — мълвяха непрестанно.
Е, все още не. Но този момент идваше, Монкрат не хранеше съмнение в това. А тогава… той се извърна и погледът му се вдигна към високата тясна кула в тъмните мъгли над града. Не, не можеше да я открои оттук, не и в това мрачно навъсено време, но можеше да усети очите й — вечно отворени. О, той добре познаваше проклетия стар дракон, добре помнеше ужаса, когато съществото се понесе над короните на дърветата в Черния пес и Леса на Мот, опустошителните му атаки. Ако Избавителя паднеше, тя щеше да връхлети над лагера и могилата, над всичко и над всеки. Щеше да има огън, огън, на който нямаше да му трябва гориво, но който щеше да погълне всичко.
И тогава щеше да дойде самият Аномандър Рейк, да закрачи през отломките с черен меч в ръцете и да отнеме живота на един бог — колкото живот щеше да е останал.
Той потрепери, надигна се и се загърна плътно в дрипавата пелерина. Градитан сигурно го търсеше, щеше да иска да разбере какво са видели в града безбройните очи на Монкрат — не че имаше много за съобщаване. Тайст Андий не предприемаха нищо особено, но пък те никога не бяха особено дейни, докато не ги раздвижи крайната необходимост. Освен това се беше събудил с главоболие, тъпо пулсиране точно зад очите — от мокрото време беше, носът му беше запушен. Дори плъховете в лагера се бяха оказали неподатливи, странно изнервени, измъкваха се от опитите му да ги впримчи и подчини на волята си.
Никак не държеше да се вижда с Градитан. Този човек се беше превърнал обезпокоително бързо от безскрупулен опортюнист във фанатик и макар Монкрат да разбираше първото без проблем, второто го стъписваше. И плашеше.
Най-добрият начин да избегне Градитан бе да повърви до Черен Корал. Блаженството на тъмнината бе твърде тежко за вярващите в саеманкелик.
Нагази в дълбоката до глезените река от кал, в която се бе превърнала пътеката към Нощ.
Някъде наблизо измяука котка и Монкрат се сепна, усетил вълната от паника, обзела всеки плъх наоколо. Тръсна глава и продължи по пътя си.
Миг по-късно осъзна, че някой върви след него — поклонник навярно, достатъчно умен, за да предпочете да избегне лагера, някой, тръгнал да си потърси хан с всякакви там мисли за спасение — отмити от вълната на отвращението.
„Никой вярващ не бива да идва драговолно.“ Тъй беше казала онази Върховна жрица, Салинд, преди Градитан да я унищожи. Монкрат си спомни колко беше объркан тогава от твърдението й. Но вече не беше. Вече разбираше съвсем точно какво бе имала предвид. Вярата, породена от нуждата, е подозрителна, след като е възникнала от егоистични мотиви. „Който иска мехурът му да е пълен, ще приеме всичко, което излеят в него.“ Не, прозрението не можеше да бъде търсено, не и чрез доброволно лишение или съзерцание. То трябваше да се появи неочаквано, дори нежелано. „Не се доверявай на лесно повярвалия.“ Да, странна Върховна жрица беше тя, нямаше спор.
Помнеше една нощ, когато…
Хладно острие на нож се опря в гърлото му.
— Да не си мръднал — изсъска глас зад него и едва след миг Монкрат осъзна, че думите са изречени на малазански.
— Мислеше, че няма да те позная ли, войник?
Студена пот проряза топлината под вълнените му дрехи. Дъхът му излезе накъсан.
— Дъх на Гуглата, ако ще ме убиваш, просто го направи и да се свършва!
— Адски съм изкушен, да.
— Направи го тогава. Имам готово проклятие за тебе…
Малазанецът изсумтя. Някъде наблизо излаяха псета.
— Виж, това би било грешка.
Главоболието на Монкрат се беше удвоило. Усети, че нещо капе от ноздрите му. Въздухът вонеше на нещо, което трудно можа да определи. Нещо зверско, като прогизнала животинска козина.
— Богове на бездната! — простена той. — Спиндъл.
— Да, славата ме изпреварва. Съжалявам, не мога да си спомня името ти, нито отделението ти. Но беше Подпалвач на мостове — това поне помня. Изчезна някъде на север, писаха те умрял — но не, дезертирал си, избягал си от своите в отделението.
— Какви свои? Всички бяха убити. Приятелите ми, всички убити. Беше ми дошло до гуша, Спиндъл. Бяха ни накълцали в онова блато. Махнах се, да. По-добре ли щеше да е, ако бях останал, само за да умра тук, в Черен Корал?