— Не всички умряха тук, войник…
— Аз чух друго. С Подпалвачите на мостове е свършено.
Ножът се отдръпна.
Монкрат се обърна рязко и зяпна ниския плешив мъж, все така облечен в онази отвратителна риза от плетена коса — и дъх на Гуглата, тя вонеше.
— Което ме кара да се чудя: а ти какво правиш тук? Жив? Без униформа?
— Дужек ни погледна — шепа оцелели — и просто отиде и добави имената ни в списъка. И ни отпрати.
— И ти…
— Реших да стана поклонник. Избавителя… лично видях Итковиан, разбираш ли. И видях Капустан. Бях тук, когато се вдигна и могилата — в тоя куп има една моя граната всъщност. Острилка.
— Острилка?!
Спиндъл се намръщи.
— Трябва да си бил там, войник.
— Монкрат. Това ми е името сега.
— Изтрий кръвта от носа си, Монкрат.
— Слушай, Спиндъл — чуй ме добре, — не ти трябва да имаш нищо общо с Избавителя. Вече не. Не ме уби, тъй че ще ти благодаря с това — с предупреждението ми. Бягай. Бягай бързо. Колкото можеш по-бързо. — Замълча. — Откъде дойде, между другото?
— От Даруджистан. Там отседнахме. Аз и Анци, Блупърл, Пикър, Бленд, капитан Паран. О, и Дюйкър.
— Дюйкър?
— Имперският историк…
— Знам кой е… беше… Все едно. Просто не съвпада някак си. Той да е тук, имам предвид.
— Изобщо не съвпада, да. Той беше в Кучешката верига.
Монкрат направи жест с ръка: благословията на Финир.
Спиндъл се ококори. После прибра ножа в канията.
— Ожаднях, Монкрат.
— Не за келик, надявам се.
— Онзи боклук, дето ми го тикаха там ли? Мирише на бълвоч. Не, искам бира. И вино.
— Това можем да го намерим в Черен Корал.
— И ти ще ми разкажеш какво се случи с… с Избавителя.
Монкрат потърка четината по брадичката си.
— Ще ти разкажа, да. Ей, помниш ли червения дракон? От Черния пес?
— М-хм.
— Тя е тук — и когато с Избавителя наистина стане много лошо, хм, отново ще разпери криле.
— Нищо чудно защо се изнервих толкова, когато дойдох. Къде се крие?
Монкрат изкриви лице.
— Пред очите на всички. Ела, сам ще я видиш.
Двамата бивши войници тръгнаха към Черен Корал.
Облаците се сгъстиха — тежки, като завеси от мокър пясък. В лагера нови танцьори се въртяха в безумен танц сред отломките, а шепа изпаднали в ужас поклонници бягаха обратно по калния път.
Дъждът дойде на порой, водата потече буйна по хълбоците на могилата и тя засия, готова сякаш всеки миг да се раздвижи. Затрепери, готова да се разцепи на две и да се разтвори. Гърмът изтрещя от облаците като залп от железни копия, странен, стряскащ звук, който изкара на улиците жителите на Черен Корал и ги накара да зяпнат към небесата в почуда.
Водата в черните купели около Върховната жрица потрепери. Трепетът я заля като вълна и тя се намръщи. Моментът идваше. Не беше готова, но пък за някои неща никога не можеш да си готов. Умът й превърташе възможности, безброй варианти, процесия, която не носеше нищо, освен да отмери времето, похабено в чакане. И да я изтощи, да я остави още по-неподготвена, отколкото ако бе преживяла този отрязък от време в оргия на сластна забрава.
Е, твърде късно беше за съжаления. Тя поклати глава. „О, никога не е твърде късно за съжаления. Точно затова са всички съжаления, глупава жено.“ Надигна се от възглавничките и заоправя гънките на халата си. Дали не трябваше да проследи Ендест Силан?
Нов разтърсващ грохот.
Разбира се, че и той го усещаше, старият жрец: гибелния, все по-усилващ се напор. Нямаше нужда от нея, за да му го напомни, щом кипнеше на истерична пяна около глезените на горкия старец. Нелепият образ я накара да се усмихне, но усмивката беше кисела, почти горчива. Беше се трудила много, докато постигне хладната самоувереност, така съществена за ролята й на Върховна жрица, самоувереност, която толкова лесно можеше да се сбърка с мъдрост. Но как можеше жена в нейното положение наистина да притежава мъдрост, след като самата богиня, на която служеше, бе отхвърлила и нея, и всичко, на което държеше? Не мъдрост, а безсилие. Настойчиво, упорито безсилие. Ако изобщо олицетворяваше нещо, то беше провалът на интелекта, и то много по-тежък от този на духа. Богослужението й се основаваше на отрицание и при отсъствието на истинска връзка с богинята тя — като всички преди нея — бе свободна да съчинява всяка подробност от тази пародия на връзка.
Лъжата за мъдрост най-добре се прикрива в монолог. Диалогът я издава. Повечето хора, претендиращи за мъдрост, не се замесват в диалог, за да не проличи нищожността на твърденията им и уязвимостта на убежденията им. По-добре да не казваш нищо, да кимаш и да изглеждаш разсъдлив.