Дали тази мисъл заслужаваше анализ? Поредната самооправдателна разходка до залата с ръкописите? Колко мисли може да изследва една личност? Да ги обсъжда, претегля, отхвърля и признава? „Глезотии. Жената, загрижена за следващото ядене на детето си, няма време за такива мисли. Воините, рамо до рамо в строя срещу врага, могат само да проклинат така наречената мъдрост, която ги е довела на това място. Суетнята на кралете и техните свидливи страхове. Бруталността на обидите и оскърбленията, жалбите и споровете. Не се ли свежда всичко до това кой ще яде и кой — няма? Или се свежда до това кой ще контролира тази възможност? Кралската привилегия да решаваш кой да яде и кой да мре от глад, привилегията, която е вкусът на властта, самата й същност?“
„С какво по-различни са боговете и богините?“
Знаеше, че на този въпрос Аномандър Рейк щеше само да се усмихне. Щеше да говори за Майката Тъма и за необходимостта на всяко решение, което е взела — чак до последното, отвръщането й от своите деца. И нямаше дори да мигне, когато заяви, че собствената му измяна й е наложила тази последна необходимост.
Тогава тя щеше да се отдалечи, притеснена, до някой по-сетнешен отрязък време, когато в самотата на мислите си щеше да осъзнае, че като описва необходимостите, обвързали Майката Тъма, той също така описва собствените си необходимости — всичко, което го беше обвързвало към собствения му избор.
Измяната му спрямо Майката Тъма, щеше да осъзнае тя — с убийствен студ в сърцето — е била необходимост.
Поне за Рейк. А всичко по-късно беше последвало от това — неизбежно, неумолимо.
Чуваше грохота на дъжда по куполния покрив на храма, жесток като стрели по вдигнати щитове. Небето се гърчеше в конвулсии, сливане на враждебни стихии. Една тясна врата вляво се отвори и една от жриците й пристъпи вътре забързана, спря и се поклони.
— Върховна жрице.
— Такава припряност е необичайна за храмовия историк — отвърна тя.
Жената вдигна глава. Очите й бяха впечатляващо спокойни.
— Един въпрос, ако позволите.
— Разбира се.
— Върховна жрице, във война ли сме сега?
— Миличка — стара приятелко, — представа нямам.
Очите леко се разшириха, след това жената отново се поклони.
— Ще призовете ли Ферал?
— Онова мрачно същество? Не, убийцата нека остане в кулата си. Да дебне или каквото там прави, за да си убива времето.
— Спинок Дурав…
— Не е тук, знам. Знам. — Върховната жрица се поколеба. — Във война сме, както предположи. На безброй фронтове, само един от които — този тук — ни засяга, поне засега. Но не мисля, че е нужно да се вадят оръжия.
— А ще надвием ли, Върховна жрице?
— Как бих могла да знам? — Думите прозвучаха рязко и тя изведнъж съжали, щом видя как погледът на старата й приятелка се втвърди. Заговори по-сдържано: — Рискът е най-големият от всичко, срещу което сме се изправяли след… да, след Карканас.
— Тогава трябва да вляза в ролята си, Върховна жрице. Кажете ми каквото трябва да се каже. Всичко.
— За бъдещите поколения?
— Не е ли това моята отговорност?
— А ако няма бъдещи поколения? Нищо, за което да се мисли, нищо освен пепел в настоящето и забвение вместо бъдеще? Ще седнеш ли да драскаш с перото до последния миг на съществуването си?
Този път събеседничката й наистина беше потресена.
— Какво друго бихте поискали от мен?
— Не знам. Иди намери някой мъж. Люби го с цялата си страст.
— Трябва да знам какво ни е сполетяло. Трябва да знам защо нашият Господар е отпратил най-великия ни воин, а след това и самият той ни остави.
— Безброй фронтове има тази война. Както казах. Мога да ти кажа намерението — както го разбирам аз, но нека да сме наясно, възможно е изобщо да не го разбирам, — обаче не и резултата, защото всеки един отделен изход е неизвестен. А всеки трябва да е успешен.
— Няма място за провал?
— Никакво.
— А ако някой се провали?
— Тогава всичко ще се провали.
— А ако това стане… пепел, забрава — това ще е нашата съдба.
Върховната жрица й обърна гръб и отвърна през рамо:
— Не само нашата, уви.
Жрицата историк зяпна зад нея.
От всички страни водата в купелите потръпваше и времето за ленив размисъл над възможности бързо изтичаше. Може би така бе по-добре.
— Кажи ми за избавлението.
— Много малко имам за казване, Сегда Травос.
Сиърдоминът изсумтя.
— Богът, когото знаят като Избавителя, не може да каже нищо за избавлението. — Посочи към далечната притихнала фигура, коленичила в падината. — Тя събира сила. Надушвам го. Като гнилото от десет хиляди души. Що за бог е този, на който служи сега? Падналия ли е това? Сакатия бог?