— Не, макар че някои теми са преплетени. За поклонниците на Падналия бог недостатъкът е добродетел. Не съществува никакво усъвършенстване на духа, към което да се стремиш, никаква истинска благословия, която да спечелиш като награда за вярата.
— А този?
— Мрачен като самия келик. Благословията е поражение, отхвърлянето на всякаква мисъл. Самосъзнанието изчезва в танца. Сънят е споделен от всички, които са се причестили към нектара на болката, но това е сън на забравата. В известен смисъл вярата е антиживот. Не в смисъл на смърт обаче. Ако човек гледа на живота като на борба, обречена на провал, то тъкмо този провал е същината на култа. Той е Умиращия бог в края на краищата.
— Почитат акта на умиране?
— В известен смисъл да, стига да можеш да го наречеш почитане. По-скоро поробване. Култът е самоунищожение може би, в което всякакъв избор е изгубен.
— А как може такова нещо да изцери смъртната душа, Избавителю?
— На това не мога да отговоря. Но може би скоро ще го открием.
— Не вярваш, че мога да те защитя — в това поне двамата сме съгласни. Значи, когато падна — когато се проваля, — Умиращия бог ще ме прегърне, както ще прегърне и теб. — Сиърдоминът поклати глава. — Не съм чак толкова притеснен за себе си. Повече ме плаши мисълта какво може вечното умиране да причини на избавлението — този съюз изглежда ужасно нечестив.
Избавителя само кимна и на сиърдомина му хрумна, че богът навярно не мисли за нищо друго. Бъдеще, което изглежда предопределено. Край на това, което е, и нищо славно в онова, което ще последва.
Той потърка лицето си, изумен от умората, която изпитваше. Тук, откъснат от тялото си, от всякаква истинска плът и кости, изтощен беше духът му, пребит и смазан. И все пак… „И все пак, ще устоя. И ще направя всичко, което мога. Да защитя един бог, когото съм избрал не за да му се преклоня, срещу жена, която някога бленуваше за прегръдката му, а сега бленува за същото — с далеч по-гибелно намерение.“ Примижа към нея: почти неразличима фигура в усилващия се сумрак под тежките оловни облаци.
След миг дъждовните капки заплющяха по шлема му, зацапаха мишците и дланите му. Вдигна ръка и видя, че дъждът е черен, гъст и се стича като тиня.
От небето валеше келик.
Тя вдигна глава и разстоянието между тях сякаш се стопи. Очите й грееха пламнали, ужасяващи.
„Богове на бездната…“
Хълмовете Джадроуби се издигаха пред погледа като огладен ръб на беззъба челюст, захапала хоризонта на север. Каллор спря и ги загледа. Край на тази проклета равнина, на тази безсмислена тревна шир. А там, на северозапад, където хълмовете отново се смаляваха, имаше град.
Все още не можеше да го види. Но скоро.
Храмът щеше да е невзрачен, тронът вътре — нищожно бездарно изделие, образец на безвкусица и пошлост. Едно прекършено сечиво, наричано някога Мунуг, щеше да се гърчи пред него в покорство; Висшият жрец на Нищетата, Пророкът на Провала — предостатъчно тематично единство всъщност, за да стъписа всеки крал. Каллор си позволи насмешлива усмивка. Да, беше достоен за такава почит и ако я изтръгнеше накрая телом и духом от Сакатия бог, така да бъде.
Храмът — неговото владение, десетките изгърбени осакатени жреци и жрици — неговият двор, струпаната отвън тълпа, обединена единствено от хроничния лош късмет — неговите поданици. Всичко това носеше белезите на една безсмъртна империя, реши той.
Търпение — нямаше да е добре, съзнаваше той, да се опита да заграби поклонниците на Падналия. Нямаше истинска нужда от това. Боговете вече се събираха, за да съкрушат Сакатия глупак веднъж и завинаги. Каллор не смяташе, че този път ще се провалят. Макар Падналия несъмнено да криеше още няколко хитрини в прогнилия си ръкав, в немалка степен присъщата сила на самия култ, който се подхранваше от злочестината и страданието — две състояния на човечеството, които щяха да устоят, докато съществуваха самите хора.
— Мамка му на търпението — изсумтя Каллор. — Върховният крал ще вземе този трон. Тогава можем да започнем… преговорите.
Не беше дипломат и изобщо не държеше да придобива дипломатически умения, дори когато се наложеше да се изправи срещу един бог. Щеше да има условия, някои от които неприятни на вкус, достатъчно неприятни, за да накарат ужасния кучи син да се задави в собствения си дим. Какво пък — толкова по-зле.
Още един трон. Последният, който му беше дотрябвал.
Закрачи отново. Старите износени ботуши заскърцаха. С прахта, набита от вятъра във всяка гънка по лицето му, в порите на носа и челото му, с присвити като цепки очи. Светът дращеше към него, но той го избутваше настрани. Както го беше правил винаги. Както щеше да го прави вовеки веков.