Още един трон. Даруджистан.
Преди много време, в една отдавна забравена епоха, се бяха събрали хора на този обрулен от ветровете хребет над равното дъно на долината и бяха издигнали огромни каменни стълбове, които сега стояха наклонени в неравна редица на протежение от над хиляда разтега. Няколко от тях бяха нападали, но у другите Сеймар Дев долавяше войнствена жизненост. Сякаш камъните бяха решени да стоят вечно на стража, въпреки че костите на онези, които ги бяха издигнали, вече се бяха разсипали на зрънца в прахта, която стържеше страните им.
Тя спря да забърше потта от челото си, загледана в Пътника, който тъкмо достигаше билото, а след това се премести в сянката на най-близкия камък, масивен висок фалически менхир, облегна се на него и скръсти ръце. За да я изчака, разбира се — тя явно ги бавеше и тази подробност я дразнеше. Разбираше, че й липсва маниакалната обсебеност, онова, което тласкаше напред двамата й спътници и им придаваше енергията, свойствена за безумците. А те бяха точно това, отдавна бе решила тя.
Липсваше й конят, единственото същество в това пътуване, към което бе започнала да изпитва привързаност. Най-обикновено невзрачно животно, нормално, смъртно, с трогателно помръкнали очи и доволно от всеки жест на грижа и обич.
Продължи катеренето си по изгърбения склон, тътреше крака между бодливите храсти. Твърде уморена беше, за да се притесни от задрямалите змии и скорпиони, или от косматите паяци между извитите им клони.
Тътенът на копитата на Хавок отекна в земята и спря точно над нея на билото. Тя се намръщи и вдигна глава.
Погледът на Карса беше неразгадаем както винаги, татуировката бе като паяжина, изпъната над ръбатото лице. Той се наведе над шията на коня и каза:
— Защо не искаш да споделиш с мен гърба на Хавок, вещице?
След като той не показа с нищо, че ще се отдръпне, тя се принуди да го заобиколи. Спря задъхана на билото. Хрумнаха й множество отговори, един от друг по-злобни. Но вместо да изрече някой от тях, въздъхна, обърна се и намери своя изправен камък, на който да се облегне — забелязала мимоходом, че Пътника е навел глава и като че ли мърмори нещо на себе си.
Толкова отблизо видя, че в повърхността на сивата шиста са врязани шарки, кръжаха около млечнобели пъпки кварц. С всяко разсъмване, осъзна Сеймар, тази страна на камъка щеше да изглежда все едно, че се гърчи, докато слънцето се катери нагоре, пъпките щяха да лъсват. Каква бе целта на цялото това усилие? Дори боговете не знаеха, подозираше тя.
Повечето история се губеше в небитието. Колкото и усърдни да бяха хроникьорите, свидетелите, изследователите, повечето минало просто вече не съществуваше. Нямаше никога да бъде научено. Мисълта за това остави сякаш някаква дълбока празнота в нея, сякаш самото осъзнаване за загубата освободи унищожителен порой в собствените й спомени — отнесени от въртопа мигове, които никога нямаше да се върнат. Вкара пръст в един от жлебовете в камъка, проследи зигзаговидната диря надолу, след това — отново нагоре. Първият човек, който го правеше от толкова дълго?
„Повтаряш старите шарки — незнанието е без значение — просто ги повтаряш и доказваш приемствеността.“
„Която на свой ред доказва какво?“
„Че живеейки, преповтаряш живота на всички онези, които отдавна са си отишли, отдавна са мъртви, дори забравени. Преповтаряш всички потребности — да ядеш, да спиш, да любиш, да боледуваш, да гаснеш в смъртта — и подтиците на благословеното чудо — пръст, проследил змийската диря, дъх срещу камъка. Тежест и присъствие, и съблазънта на смисъла и на шарките.“
„С това ние доказваме съществуването на своите предци. Че са били някога и че един ден ние ще сме като тях. Аз, Сеймар Дев, бях някога. И вече не съм.“
„Бъди търпелив, камъко, друго връхче на пръст ще дойде, за да проследи дирята. Ние те бележим и ти бележиш нас. Камък и плът, камък и плът…“
Карса се смъкна от Хавок и разкърши гръб. Много беше мислил напоследък, най-вече за своя народ, гордите наивни Теблор. Вечно затягащата се обсада на останалия свят, място на цинизъм, място, където буквално всяка сянка беше зацапана в жестокост — една и съща сивота. Наистина ли бе искал да поведе народа си в такъв свят? Дори да нанесе най-поетична присъда над делата на цивилизацията?
Беше видял в края на краищата отровата на едно такова поглъщане, докато наблюдаваше Тайст Едур в град Ледерас. Беше видял завоевателите, замаяни и объркани, станали негодни за нищо от собствения си успех. Беше видял императора, негоден да властва дори над самия себе си. А Сакатия бог бе поискал Карса да вземе онзи меч. С такова оръжие в ръцете можеше да поведе воините си надолу от планините, да сложи край на всички неща. Да се превърне в живото въплъщение на страданието, което Падналия толкова ценеше.