Дори не се беше изкусил. В онази тяхна безсмислена среща Сакатия бог многократно беше издал липсата си на разбиране за Карса Орлонг. Всеки негов дар към Карса беше покана да се предаде по някакъв начин. „Но аз не мога да се предам.“ Истината, толкова проста, толкова пряма, като че ли представляваше някаква невидима сила за Сакатия бог и всеки път щом се сблъскаше с нея, той беше изненадан, объркан. Всеки път залиташе безпомощно назад.
Естествено, Карса разбираше много добре какво е да си упорит. Знаеше също, че тази черта може да бъде превърната в ценна броня, докато в други моменти не постига нищо, освен да издаде пълна глупост. Сега той искаше да пресътвори този свят и знаеше, че светът ще му се съпротивлява, но все пак щеше да държи на желанието си. Сеймар Дев щеше да нарече това „упоритост“ и тази дума в нейната уста щеше да означава „глупост“. Също като Сакатия бог, вещицата не разбираше истински Карса.
От друга страна, той я разбираше много добре.
— Не искаш да яздиш с мен — каза й, след като тя се отпусна на един камък, — защото гледаш на това като на поражение. Ако трябва да скочиш в този бързей, сама ще решиш как, по най-добрия начин.
— Така ли е? — попита тя.
— А не е ли така?
— Не знам — отвърна тя. — Нищо не знам. Някакъв отдавна забравен бог на войната ме беше подгонил. Защо? Какъв смисъл би трябвало да извлека от това?
— Ти си вещица. Разбуждаш духове. Те те надушват толкова лесно, колкото ти тях.
— Какво от това?
— Защо?
— Какво защо?
— Защо избра да станеш вещица, Сеймар Дев?
— Това… О, има ли изобщо значение?
Той изчака.
— Бях… любопитна. Освен това, щом веднъж видиш, че светът е изпълнен със сили — повечето от които малко хора изобщо виждат и дори не си помислят за тях, — как би могъл да не поискаш да ги изучиш? Да проследиш всички шарки, да откриеш мрежите на съществуването… удоволствието да разгадаваш нещата не е по-различно от това да изобретиш механизъм.
— Значи, била си любопитна — изсумтя той. — Кажи ми, когато говориш с духове, когато ги призоваваш и те идват при теб без принуждение — защо го правят според теб? Защото също като теб и те са любопитни.
Тя скръсти ръце.
— Твърдиш, че се опитвам да намеря значимост в нещо, което всъщност е съвсем незначително. Мечката просто ме подуши и дойде, за да ме огледа отблизо.
Той сви рамене.
— Случват се такива неща.
— Не съм убедена.
— Да. — Той се ухили. — Ти наистина си от този свят, Сеймар Дев.
— Какво означава пък това?
Той се обърна към Хавок и го потупа по прашната шия.
— Тайст Едур се провалиха. Не бяха достатъчно прозорливи. Оставиха цинизма и си въобразиха, че могат да го надвият със силата на доблестта си. Но цинизмът превърна доблестта им в нещо кухо. — Погледна я през рамо. — Онова, което беше сила, се превърна в преструвка.
Тя поклати глава объркано.
Пътника се приближи до тях. Нещо измъчено имаше в лицето му. Забелязал това странно, необяснимо преображение, Карса го изгледа за миг с присвити очи. След това извърна небрежно поглед и каза на Сеймар Дев:
— Може би мечката дойде, за да те предупреди.
— За какво?
— За какво друго? Война.
— Каква война?!
Викът й накара Хавок да трепне под ръката на Карса и той вкопчи пръсти в гъстата му грива, укроти го, след това се метна на гърба му.
— Ами тази, която идва.
Тя погледна накриво към Пътника и като че ли едва сега забеляза промяната. Пристъпи към него.
— Какво има? Какво се е случило? За каква война говори Карса?
— Трябва да тръгваме — отвърна той, обърна се и закрачи.
Сеймар можеше да заплаче. Можеше да запищи. Не направи нито едното, нито другото. Карса кимна мълчаливо и й протегна ръка.
— Този бързей е негов, не наш. Ела да яздиш с мен, вещице — нищо ценно не предаваш.
— Така ли?
— Да.
Тя се поколеба. После пристъпи и се вкопчи в ръката му.
Щом се настани зад него, Карса изви глава и се усмихна широко.
— Не ме лъжи. Вече е по-добре, нали?
— Карса… какво стана с Пътника?
Той смуши Хавок и отново се обърна напред.
— Сенките са жестоки — каза само.
Дич отвори с усилие онова, което сякаш трябваше да е око. Негово око. Драконъс стоеше над слепия Тайст Андий и дърпаше нагоре скимтящото същество, стиснал го с две ръце за мършавия врат.
— Проклет глупак! Няма да стане така, не разбираш ли?
Кадаспала успя само да изскимти задавено в отговор.