Кадаспала припълзя към него.
— Той иска само да избяга, да избяга, да избяга. Но ти, но ти, но ти си възелът, възелът. Стегни здраво! Никой не се измъква. Никой не се измъква. Стой здраво, здраво, здраво, докато той се събуди, а ще се събуди, ще се събуди. Събуди. Моето дете. Думата, разбираш ли, думата е думата е думата. Думата е убий.
Дич се усмихна. Да, беше го знаел.
— Почакай, миличък възел, почакай, почакай. Всичко ще добие смисъл. Всичко. Обещавам, обещавам и обещавам, аз. Обещавам. Защото съм прогледнал в бъдещето. Знам какво иде. Знам всички планове. Брат й умря, а не трябваше да го направи, не. Не, не трябваше да го направи. Правя това за нея, за нея, за нея. Само за нея. Възел, правя това за нея.
„Убий — помисли Дич и закима. — Убий, да. Разбирам. Да. Убий, за нея. Убий.“ И откри, че самата дума, да, самата дума знае как да се усмихне.
Заваля пепел.
Прешъс Тимбъл стоеше край пътя под осеяното със звезди нощно небе и гледаше приближаващия се впряг. Дори в тъмното личеше, че ремонтът е направен набързо, цялото возило се тресеше и клатеше. Глано Тарп бе кацнал на високата капра, разкрачен широко, а конете мятаха глави, изпънали назад уши, и въртяха бялото на очите си.
Маппо и Грънтъл вървяха отляво, Реканто Илк, двамата Боул и злочестият картограф — отдясно. Майстор Квел, изглежда, беше вътре.
Фейнт измърмори нещо и стана.
— Събуди се, Суитист, дойдоха най-после.
В село Бряг Неволя, на половин левга назад, не се виждаше нито една светлинка.
Прешъс се приближи до Грънтъл и го попита:
— Какво стана? Той поклати глава.
— По-добре да не знаеш, вещице. Честно.
— Джагътът защо изобщо е направил тая глупост да се жени? — попита Реканто, лицето му беше бледо като луната. — Богове на бездната, както би казал Глано, това беше най-жалкужасната омразнообвилна свада, която съм виждал! Още громолеше, когато изтърчахме оттам.
— Изтърчахте? — учуди се Фейнт. — Каляската едва може да пълзи, Илк.
— Нищо по-натопорчено няма от това да бягаш колкото ти сили държат със скоростта на охлюв, да ти кажа. Ако не беше майсторът да ни „защитне“, щяхме да сме само парчета кожа и месо, като всички там.
Прешъс Тимбъл потрепери и направи с ръка жеста „зло да пази“. Майстор Квел отвори с мъка лошо увисналата на пантата врата, слезе от каляската и изпъшка:
— Що за проклет свят е този!
— Мислех, че сме на някакъв остров — каза Юла.
— Към морето ли се връщаме? — попита Прешъс.
— Няма начин — каляската няма да издържи. Трябва да намерим някое по-цивилизовано място, където да се сврем — отвърна Квел.
Отдалечи се от тях, за да отрони насаме тежка въздишка, докато опразни мехура си — или да се опита поне.
— Трябва ни практикуващ Висш Денъл — подвикна Прешъс след него.
— Щом казваш, вещице…
Картографът си беше намерил една пръчка и драскаше шарки в пръстта на пътя, на десетина крачки напред. Прешъс Тимбъл примижа към него.
— Какво прави онова нещо там?
Май никой нямаше отговор.
След дълго мълчание Суитист Сафърънс се обади:
— Момичета, някоя от вас да изпитва лека кръвожадност?
Виж, това разбуди много бързо останалите, забеляза Прешъс Тимбъл, макар самата тя да се мъчеше да овладее паниката си. Проклетата топка лой още се гърчеше от смях и на Прешъс й се дощя да забие нож в едно от плувналите в сълзи очи. Съмняваше се, че някой ще се опита да я спре.
Майстор Квел се върна.
— Какво толкова му е смешното, Суитист? О, все едно. — Изгледа ги един по един с кисела физиономия. — Нощта вони — някой да го е забелязал? Мислех си за Рашан, но вече не съм толкова сигурен.
— Трябва само да ме заведете до някое пристанище — каза Маппо. — Оттам мога да се оправя сам.
Квел примижа към него.
— Ще те доставим, както се разбрахме, трелл…
— Рисковете…
— Точно заради тях взимаме толкова скъпо. Хайде да не говорим повече за това. И да не си помислил, че просто ще прекратиш договора — ще го приемем за най-тежка обида, уронване на доброто ни име. Ще те отведем там, трелл, дори да е на едно колело зад трикрак кон.
Картографът се върна при тях, залиташе.
— Ако благоволите — рече с усмивка, която се стори на Прешъс толкова вампирска, че човек можеше да полудее, като я види. — Начертах решение.
— Извинявай, пропуснал съм го — отвърна Квел.
— Той го казва буквално. — Прешъс посочи напред по пътя.
Квел ги поведе. Спряха и загледаха смътните драсканици в светлата пръст.
— Какво е това, в името на Качулатия?
— Карта, разбира се.
— Що за карта?
— На предстоящото ни пътуване.
Реканто Илк клекна да огледа драсканиците и поклати глава.