— Не мога дори да различа острова, на който сме. Много тъпа карта, картографе. — Изправи се и каза на другите. — Това получаваш, опиташ ли се да работиш с покойник. Заклевам се, здравият разум е първото, което си отива, щом се превърнеш в ходещ мъртвец — защо ли е така?
Братята Боул изглеждаха замислени — сякаш търсеха възможния отговор. После видяха намръщените си физиономии и се ухилиха един на друг. Емби изсумтя и се наложи да обърше лигата на горната си устна с опакото на ръката.
— Сигурно съм полудяла — измърмори Прешъс.
— Някакъв портал ли си нарисувал тук, картографе? — попита Квел.
— Без инвеститура, но — да. Нямам власт да я дам. Но пък вие имате.
— Може би — разсъди Квел. — Но не мога да разпозная нищо на рисунката ти, а това ме изнервя.
Картографът мина от другата страна и посочи с гърчавия си съсухрен пръст другия край на картата.
— Виждате ли тази права широка бразда? Всичко друго се влива в този път, пътя, който трябва да хванем ние. Най-добрите карти ти показват вярната посока. Най-добрите карти са тези, които те водят до определена крайна цел.
Реканто Илк се почеса по главата и каза объркано:
— Ами нали точно за това са картите? За какво ни бърмоти тоя?
— Не всички карти — поправи го картографът и поклати глава — а нищо не може да е толкова строго като поклащане на глава на мъртвец, реши Прешъс. — Обективното изобразяване е само една форма в изкуството на картографията, и при това изобщо не е най-полезното.
— Щом казваш — съгласи се майстор Квел. — Все пак съм притеснен.
— Нямаш кой знае какъв избор, чародеецо. Каляската е повредена. Брачната свада вече се шири извън границите на селото и скоро ще погълне целия остров в пожар от спорни варианти „кой какво е казал“.
— По-умен е, отколкото беше преди — отбеляза Фейнт.
— Вярно — призна Реканто.
— Съвземам се все повече, да — каза картографът и ги удостои с поредната си ужасна усмивка.
Всички потрепериха.
— Как така не показа таланта си досега? — попита Квел.
Трупът изправи гордо рамене.
— Показах много таланти в това пътуване, всеки подходящ за ситуацията в момента. Забравихте ли кокосовите орехи?
Фейнт завъртя очи.
— Как бихме могли да забравим кокосовите орехи?
— Освен това — продължи картографът, — като неканен гост, изпитвах настойчива потребност да допринеса за начинанието. — Костеливата му ръка се изпъна към драскулките на пътя. — Вложете сила в това, майстор Квел, и можем да тръгнем.
— До някъде, където можем да поспрем ли?
Картографът сви рамене.
— Не бих могъл да предскажа ситуацията, която ни очаква, само това, че като цяло няма нищо особено застрашително.
Квел изглеждаше все едно, че отново има нужда да се изпикае. Но вместо това се обърна към впряга.
— Всички горе. Прешъс, ти си с мен, както обикновено. Ти също, Маппо. Останалите се пригответе.
— За какво? — попита Грънтъл.
— За всичко, разбира се.
Реканто, който все още се перчеше с невероятната си забивка на колене, плесна грамадния воин по гърба.
— Не бой се, приятел, рано или късно ще свикнеш с тая работа. — И добави: — Освен ако преди това не умреш де.
Нощ се разстила над равнината Дуелл. По огромния небесен свод звездите са смътни, помръкнали, не искат сякаш да блеснат като остриета на ножове сред странно натежалия мрак. Тази нощ койотите приглушават воя си. Вълците побягват в безреден ужас и някои ще бягат, докато сърцата им не се пръснат.
На юг от западната верига на хълмовете Джадроуби една самотна, облечена в метална ризница фигура се спира в своя път, най-сетне видяла смътното синкаво сияние — вечно туптящото сърце на великия легендарен град.
Даруджистан.
На три левги западно от него други трима пътници зяпват същото това сияние и в очите на единия — невидимо за другите — има такъв страх, такова терзание, че би могло да съкруши душата на някой по-нищожен човек. Ръката му в тежката ръкавица посяга към увитата с кожа дръжка на меча му.
Казва си, че въздадената мъст е спечелен мир, но дори и той не вярва много на това. Отвъд чакащия го град бъдещето е необятна празнота, пустош, която е убеден, че никога няма да види, още по-малко да навлезе в нея.
И все пак въпреки целия този буен, кипящ порив на волята у тези трима застанали в редица странници, нито един сред тях не е причината за плътното, осезаемо нощно безмълвие.
На по-малко от левга на север от тях седем Хрътки стоят на билото на един хълм и пълните им с гибел очи са се впили в сиянието на града.
Зверовете притежават способността да улавят ударите на разтуптяно от страх заешко сърчице на половин левга, тъй че чуват зова на дванадесетата камбана, възвестяващ полунощ в град Даруджистан.