И като една, седемте Хрътки вдигат грамадните си глави и надават вой.
Звездите горе са се пръснали на огнени искри. Върховният крал спира и древната, упорита кръв във вените и артериите му изведнъж потича студена като лед. За първи път в това пътуване Каллор познава миг на страх.
Дългата глава на Хавок се отмята рязко и звярът отскача встрани. Сеймар Дев се вкопчва отчаяно в Карса, за да не бъде хвърлена на земята, и усеща как изведнъж са се стегнали мускулите на гигантския воин.
Пред тях Пътника е изгърбил рамене, сякаш воят го е шибнал в гърба. После тръсва глава и тръгва напред.
На един корниз над порта, гледаща към полята на юг, един тромав, подобен на огромна жаба демон вдига глава и острите му уши изведнъж се изопват назад.
После, когато воят бавно заглъхва, демонът отново се отпуска.
Макар че сега, най-сетне, усеща надигащия се от самата земя, надигащия се и тръпнещ в костите му далечен грохот на тежки лапи.
Той иде, все по-близо.
В града зад Чилбаис дванадесетата камбана кънти звучно. Поредното велико празненство е на свършване. Още един ден в името на Джедероун. Още една нощ, която да сложи край на шумното празнично безумие.
Танцувай и танцувай.
Защото, както всеки знае, всичко, което виждаш наоколо, ще трае… вечно!
21.
Неизразима почуда и сдържана горест. Представете си секача, застанал пред гората, с брадвата в ръка. След миг ще закрачи напред. Сега си представете първата линия дървета — вкоренени дълбоко в пръстта, безпомощни пред това, което иде.
Водата, процеждаща се през корените, не забързва. Ласкавата топлина на слънчевата светлина по листата не лумва в настойчив пламък. Светът и неговият ход не може да се променят. Какво може да се направи? Е, нищо не може да се направи. Секачът размахва брадвата с ослепителна бързина и изумително безразличие и не чува хора от писъци.
Жалка ли е тази представа? За някои може би, за мнозина — да, би трябвало. Но знайте това: съпричастието не е игра.
Нека върнем времето назад. Сумракът се сгъстява, но все още е рано. Самотен ездач дръпва юздите на билото над минен лагер. Там, горе, слънчевата светлина все още не си е отишла. Прахта струи златна и всичко е в смут. Потъналата в сенки падина гъмжи от човешки фигури.
Най-после са го видели. Един старец крета нагоре по пътеката. Един бегач тича към главната постройка, кацнала на подравнената купчина шлака.
Започва се.
— Още един? За същото момче? Какво толкова му е специалното на това проклето момче?
Но Горлас Видикас не държеше особено да чуе каквито и да било отговори на тези въпроси, особено след като бегачът не беше в състояние да обясни нищо. Стана, загърна се в наметалото си, взе ръкавиците си от еленова кожа и излезе. Щеше ли да има удоволствието да убие още един глупак? Горещо се надяваше.
Дали не беше онзи надут стар кучи син, Кол? Виж, това щеше да е идеално. Пък и кой знае, може би призракът на лейди Симтал щеше да се разбуди с последния му дъх и да нададе радостен вой при това най-съвършено отмъщение, този дълго чакан отговор на злото коварство в последното й празненство. Разбира се, това беше работа най-вече на Ханут Орр и може би на Шардан Лим също, но Горлас бе готов да приеме с охота неочакваната щедра отплата, че е убил поне двама от старите заговорници.
Смъртта на Кол също така щеше да остави едно свободно място в Съвета. Горлас се усмихна при тази мисъл, докато се изкачваше по дъсчените стъпала, извиващи се нагоре зад главната сграда. Хъмбъл Межър също щеше да предложи награда за такова нещо, а спрямо нея благодарността на Ханут и Шардан щеше да изглежда жалка, подаяние, подхвърлено на жалък бедняк. И го споходи неочакван, странен образ с половин дузина такива жалки бедняци — просяци, събрани в порутена сграда, клечат на влажната земя и си подават жалък комат клисав хляб и плесенясала буца сирене. И докато гледаше отстрани, като невидим призрак тази картина, му се стори, че кръгът е някак… непълен.