„Някой липсва. Кой липсва?“
Тръсна глава, за да прогони сцената от ума си, и осъзна, че се е спрял точно под площадката, с ръка на перилото. В този последен миг, докато образът се разпадаше, му се стори, че зърна нещо… труп, сгърчен под един дебел клон; лицето се люшна, извърна се срещу него — и изчезна.
Устата му пресъхна. Някой бог или дух ли му бе изпратил това видение? Все едно. И да го беше направил някой или нещо — беше глупаво послание. Нищо не му говореше, нищичко.
Сложи си ръкавиците и продължи нагоре. Излезе на блажената слънчева светлина, където всичко беше обагрено в злато. Богатството на света бе на ръка разстояние, да. Никога не беше разбирал бедните, тяхната глупост, липсата на амбиция, мързела им. Толкова много неща бяха просто на ръка разстояние — нима не го разбираха? Как смееха да злобеят, да се оплакват и да му хвърлят мрачни погледи, след като той просто взимаше всичко, което може? Нека падат край пътя, нека се гърчат в нозете му. Горлас отиваше там, където искаше да стигне, и ако това означаваше да ги избутва от пътя си или да ги убива — така да бъде.
Какво пък, можеше да се е родил в някоя проклета канавка и пак щеше да е стигнал там, където беше днес. В природата му беше да успява, да побеждава. Глупаците можеха да злобеят и да завиждат колкото искат. Упорит труд, дисциплина и куражът да сграбчиш всяка възможност, когато ти се предложи — това бяха всичките неща, които липсваха на повечето хора. Това, което не им липсваше в ни най-малка степен, беше безграничната енергия да се оплакват. А горчивината беше загуба на енергия и като киселина разяждаше съда, който я държи.
Щом излезе горе, веднага видя, че мъжът, който го очаква, не е Кол. Нито беше непознат, осъзна Горлас. „Богове на бездната, възможно ли е това? Опонн, толкова ли си благосклонен към мен? Дръпни ме напред, Господарке. Бутни ме още, Господарю.“
Младият мъж (всъщност бяха на една възраст, но не и в очите на Горлас) бавно се смъкна от коня, заобиколи го и застана в средата на пътеката срещу Горлас.
— Не те изпрати тя тук, нали? Не е чак толкова глупава.
— Познаваш ме значи.
Горлас се усмихна.
— Наблюдавах те веднъж. Само преди няколко дни, от другата страна на улицата. Изглеждаше гузен, знаеш ли? Приличаше на страхливец. Как се казваш? Искам да знам името ти, за да съм точен, когато й разкажа какво съм направил с теб… и с трупа ти.
Мъжът стоеше съвсем неподвижен, отпуснал ръце.
— Не съм тук заради Чалис.
— Щом искаш да вярваш, че всичко това е твоя идея, добре. Но трябва да ти кажа, познавам я добре — много по-добре от тебе. Работила е над тебе. Убедила те е — все едно, че те е довела тук за ръка, макар да си толкова тъп, че не го съзнаваш. Тя, разбира се, не е искала да хване някой твърде умен, защото един умен мъж щеше бързо да схване убийствения й план. Един умен мъж щеше да се отдръпне. Или да избяга.
Мъжът килна леко глава.
— Каква е ползата от всичко това, Горлас Видикас?
Горлас въздъхна. Погледна през рамо към надзирателя, който стоеше отзад. Гледаше и слушаше. Да, трябваше да се направи нещо по въпроса. После отново се обърна към мъжа.
— След като явно си твърде страхлив, за да си кажеш името, ще трябва просто да отрежа лицето ти, за да й го занеса за доказателство. Виж се. Дори не носиш оръжие. Надзирател! Рапирата на Мурильо още ли е тук? Забравих, върнахме ли я с него?
— Не съм сигурен, сър… искате ли да ида да потърся?
— Ами… намери някакво оръжие на този просяк. Каквото и да е — той и без това не знае как се използва. И побързай, да не изгубим светлината и на тълпата долу да й омръзне да чака. — Усмихна се на мъжа. — Кръвожадни са станали напоследък. По моя вина…
— Да, за Мурильо…
— А, затова ли си дошъл? Дуелът беше съвсем честен. Той просто ми отстъпваше.
— Къде е момчето?
— Значи то е поводът да дойдеш тук? Става ми трудно да го повярвам. Това не е някой осиротял принц, нали? По-скоро не беше.
— Не беше?
— Да. Мъртво е, опасявам се.
— Разбирам.
— Е, още ли те интересува? — попита Горлас. — Всъщност това вече е без значение, защото искам да останеш. Предполагам, че би могъл да опиташ да избягаш, но те уверявам, ще бъдеш посечен, преди да си успял да яхнеш този хубав кон — кон, който с радост бих прибрал в конюшнята си. Кажи ми, по-добър дуелист ли си, отколкото беше Мурильо? Трябва да си. Много по-добър.