Надзирателят беше слязъл до средата на стръмната пътека, откъдето изрева няколко заповеди и някакво хлапе забърза нагоре със сабя — не на Мурильо, а намерена някъде из мините, ако се съдеше по вида й. Тънка, с остър извит връх, нащърбена. Дръжката дори не беше увита с кожа, забеляза Горлас, когато задъханият надзирател му я донесе.
— Съжалявам, че не струва. Но наистина трябваше да дойдеш подготвен.
— Какво беше усещането? — попита мъжът. — Да убиеш един старец?
— Дуелът беше честен.
— Договорен до смърт? Съмнявам се, Видикас.
— Не ми харесва липсата на уважение с това използване на фамилното ми име — особено след като ти дори не искаш да ми кажеш своето.
— Е, жена ти те нарича „некадърник“, тъй че ако предпочиташ това…
Горлас хвърли оръжието в краката му и то тупна на земята сред облак златен прах.
— В гард! — изхриптя той. — До смърт.
Мъжът не помръдна, за да вземе оръжието. Стоеше както преди, леко килнал глава на една страна.
— Наистина си страхливец — изръмжа Горлас, докато вадеше рапирата си. — Страхливците не заслужават уважение, така че да забравим условностите…
— Чаках да кажеш точно това.
Надзирателят, който стоеше встрани, превит от болката в гърдите от изтощеното си сърце, тъкмо облизваше изпръхналите си устни. И още преди да ги оближе, сцената пред очите му невъзвратимо се промени.
Горлас Видикас залитна напред и падна тежко в прахта. Рапирата излетя от ръката му и кацна в тревата край пътеката. Прахта се вдигна на облак и бавно започна да уляга.
Непознатият — беше ли се задвижил изобщо? Надзирателят не беше сигурен — се извърна към него и рече:
— Чу го, че отхвърли правилата на дуела, нали?
Надзирателят кимна.
— И като си помислиш добре, чу ли ме поне веднъж да изрека официално предизвикателство?
— Ами, бях долу за малко…
— Но не толкова далече, че да не можеш да ни чуеш, убеден съм.
— А, не, освен ако не сте шепнали и…
— Припомни си. Горлас дърдореше и дърдореше — бих ли могъл да кажа нещо дори да съм искал?
— Прав сте, като си помисли човек.
— Значи нямаме проблем, нали?
— Не съм аз този, който може да каже — отвърна надзирателят. — Работех за този човек.
— Който, след като вече го няма, ще трябва да разчита единствено на твоето свидетелство.
— Ммм, да, всъщност.
Мъжът сви рамене.
— Направи както намериш за добре, тогава. — Погледна надолу към ямата. — Като че ли всеки момент ще се развикат от радост.
— Не са решили още.
— Тъй ли?
— Не са решили дали този, който ще замести Видикас, ще е по-добър, искам да кажа?
— Защото опитът им показва, че всички са еднакви.
Надзирателят кимна и каза:
— Видях аз, че не сте благородник.
— Прав си, не съм.
— Да, не сте. Вие сте също като тях, долу. Като мен дори.
— Предполагам.
Надзирателят отиде до тялото на Горлас Видикас, наведе се да го обърне по гръб и видя дръжките на два ножа, стърчащи от гърдите му.
Отново облиза устните си и този път вкусът на прахта изведнъж му се стори по-сладък.
— Да знаете случайно нещо за закона за собствеността?
— Моля? За какво?
— Например, ако изплащам заем на този човек, да речем…
— Не, представа нямам. Предполагам обаче, че ако просто си седиш и чакаш, може да се появи някой да прибере сумата. Едва ли се смята за незаконно, нали?
— Не, съвсем редно ми се струва — съгласи се надзирателят.
Мъжът извади ножовете и ги избърса в зацапаното омачкано наметало.
— Истината ли каза той за Харло?
— Какво? О. Да. Момчето се опита да избяга и са го убили.
Мъжът се изправи и въздъхна:
— Мамка му, Мурильо! Съжалявам.
— Почакайте… този Харло… толкова важен ли беше? В смисъл… — И надзирателят махна с ръка, като обхвана с жеста не само тялото, лежащо в прахта на пътя, но и онова, което бе тук предния ден. — Всички тези убийства. Кой все пак беше Харло?
Мъжът отиде при коня си и се метна на седлото. Хвана юздите. Помълча дълго, преди да отвърне:
— Не знам. Както започна, като че ли… — Поколеба се и отрони: — Като че ли е бил момче, което никой не е обичал.
Колкото и вгорчен и измъчен да беше животът на надзирателя, дори той потръпна от думите му.
— Повечето са така. И свършват тук. Повечето са така.
Мъжът го изгледа мълчаливо от седлото.
Надзирателят се зачуди — не виждаше никакъв триумф или задоволство на лицето на непознатия. Не беше сигурен какво вижда всъщност. Каквото и да беше, някак си не съвпадаше.