Странникът обърна коня и подкара по пътя към града.
Надзирателят изкашля цяла шепа храчка, тръсна я на земята, после пристъпи и се изплю, много точно, в лицето на Горлас Видикас. След това се обърна.
— Искам трима пазачи и най-бързите коне, които имаме!
Бегачът се затича.
От ямата долу се разнесе груб смях. Надзирателят го разбра много добре и кимна.
— Проклети да са. Все едно — ще им дам едно буре ейл.
Сумракът отстъпи на нощната тъмнина. Конят първи долови загубата на воля, щом ездачът на гърба му се отказа от всякакви опити да му наложи скорост, мина от галоп в тръс, след това ходом, а накрая спря край пътя, наведе глава и почна да пасе.
Кътър гледаше ръцете си. После заплака. За Мурильо, за едно момче, което изобщо не беше срещал. Но най-вече плачеше за себе си.
„Ела при мен, моя обич. Ела при мен, сега.“
Скоро след това трима вестоносци изтрополиха покрай него — без да го погледнат дори. Тропотът на копитата бавно заглъхна и облаците прах зад тях увиснаха във въздуха, огрени само от звездната светлина.
Веназ героят. Веназ, който изпълняваше заповеди и ако те означаваха да направи нещо зло, нещо убийствено дори, значи просто така трябваше да бъде. Никакви въпроси, никакви угризения. Върнал се беше горе, изпълнен с мрачен триумф. Поредното бягство — осуетено. Посланието — поднесено мило. Все пак обичаше да е точен. Искаше да се увери всъщност.
И така, в пълно съгласие с привилегиите си на старши на къртиците, когато взе навързаното на възли въже и отново навлезе в тунелите, никой не се опита да го спре. Вече можеше да прави каквото си поиска, нали? А щом се върнеше с доказателството за смъртта на Байниск и Харло, Горлас Видикас щеше да разбере колко е ценен и Веназ щеше да заживее нов живот.
Добрата работа води до добра отплата. Съвсем проста истина.
Наводнението, запълнило частично тунела, почти се беше оттекло и това улесни спускането му до цепнатината. Щом се добра до нея, се наведе и наостри слух — да се увери, че никой не е останал жив долу да шумоли в катранения мрак. Удовлетворен, смъкна въжето на Байниск от каменната издатина и го смени със своето, после хвърли през ръба останалото от намотката.
Нагласи фенера на най-ниско и върза за дръжката дълга половин човешки бой връв, а другия й край — за глезена си. Спусна фенера надолу, а след това и краката си. Стисна стъпала около въжето и изпъна крака, докато не стъпи на възел. Вече всичко щеше да е наред, стига връвта да не се усучеше около въжето.
Започна да се спуска много предпазливо.
Някъде долу имаше плувнали в кръв тела. Убити от камъните — не от Веназ, след като той дори не беше срязал въжето. Байниск го беше направил, глупакът му с глупак. Все пак Веназ можеше да си го припише — нищо лошо нямаше в това.
От бавното спускане ръцете и раменете го заболяха. Всъщност изобщо не беше длъжен да прави това. Но може би пък точно това щеше да го издигне в очите на Горлас Видикас. Благородниците търсеха определени неща, загадъчни неща. Родени бяха с умения и дарби. Трябваше да покаже своите дарби на Видикас.
Фенерът под него изтропа, той погледна надолу и видя смътната светлина, играеща по сухите нащърбени камъни. След още няколко мига вече стоеше, малко притеснено, тъй като камъните се поклащаха под краката му. Отвърза фенера и прибра връвта, след това увеличи фитила. Кръгът светлина се разшири.
Видя стъпалата на Байниск, изтърканите подметки, зацапаните в черно пищялки, и двете счупени и щръкнали през кожата. Не течеше кръв. Байниск беше толкова умрял, колкото можеше да е.
Промъкна се по-близо, взря се в премазаното лице и изведнъж се стъписа, понеже видя, че е замръзнало сякаш в усмивка.
Наведе се. Щеше да прибере кесийката на Байниск, където той държеше всичките си ценности — малкото ножче с костена дръжка, за което Веназ толкова му беше завиждал; няколкото медни петака, спечелени като награда за специални задачи; една сребърна монета, която Байниск най-много обичаше, на лицевата страна с очертанията на град под някаква дъга от огромна, запълнила небето луна — монета от Даруджистан, беше казал някой, но отпреди много време, от времето на Тираните. Съкровища, които вече бяха на Веназ.
Но не намери кесийката. Превъртя тялото, огледа зацапаните с кръв камъни около него. Никаква кесийка. Парчета от връвта нямаше дори.
Сигурно я беше дал на Харло. Или навярно я беше изгубил някъде назад в прохода — ако Веназ не я намереше тук, щеше да потърси грижливо обратно нагоре.
Вече беше време да намери и другото тяло — на онзи, когото беше намразил почти от самото начало. Винаги се държеше все едно, че е по-умен от всички. И онзи поглед в очите му — все едно знаеше, че е по-добър. Толкова по-добър, че му е лесно да е мил с всички по-глупави. Лесно да се усмихва и да казва мили неща. Лесно да помага и да е щедър.