Обиколи трупа на Байниск. Нещо липсваше тук — и не само тялото на Харло. А после, след миг, осъзна какво. Останалото от проклетото въже, което трябваше да е паднало близо до подножието на стръмнината, близо до Байниск. Проклетото въже го нямаше… а също и Харло!
Запромъква се през цепнатината и след двайсетина крачки стигна до ръб. Пукнатината пропадаше на неизвестна дълбочина и въздухът, който се издигаше отдолу, беше горещ и сух. Уплашен от мисълта, че стои на нещо, което може всеки момент да се откърти и да пропадне, Веназ забърза назад.
Харло най-вероятно беше тежко ранен. Така трябваше да е. Освен ако… Може би вече беше там долу, стоеше с проклетото въже и просто чакаше Байниск да слезе при него. Изведнъж усети, че устата му е пресъхнала. Беше проявил разсеяност. Това нямаше да се приеме добре, нали? Нещата щяха да свършат както трябва само ако догонеше дребосъка и го довършеше. Студени тръпки го полазиха при тази мисъл — всъщност той никога не беше убивал. Можеше ли изобщо да го направи? Трябваше да го направи обаче, та всичко да е наред.
Намери дупката от другата страна на тялото на Байниск, след двайсетина крачки и ново срутване. Вдигна високо фенера. Пролуката бе тясна, едва колкото една ръка до лакътя — и възвиваше рязко нагоре в нещо като шахта.
Байниск изобщо нямаше да може да се промуши през тази цепнатина. Но Харло можеше и го беше направил — това бе единственият изход от запушването.
Веназ върза отново фенера, след това се провря в дупката. Тясно. Едва можеше да вдиша, преди гръдният му кош да се опре в твърдия камък. Изскимтя и се навря още по-навътре, но не толкова дълбоко, че да се заклещи — за да се изкатери, поне едната му ръка трябваше да е свободна. Заопипва встрани с единия крак, изви тялото си и успя да се намести така, че да може да се избутва нагоре на тласъци. Сухият горещ допир на камъка в началото беше избавление. Ако се беше оказал мокър, щеше непрекъснато да се хлъзга надолу. Но преди да се изкатери и два боя, беше плувнал в пот и напипа същото над себе си — свидетелство за усилията на Харло. И откри, че единственият начин да се задържа на място между два поредни тласъка е да вдишва възможно най-дълбоко, да превръща гърдите си в клин, в тапа. Грубият изтъркан плат на туниката жулеше кожата му.
Колко време изтече? Колко продължаваше вече този вертикален проход? Веназ изгуби всякакъв усет за такива подробности. Беше на тъмно, в свят от каменни стени, сух полъх на въздух по едната страна, дясната ръка пищи от умора. От лицето му капеше пот. Целият беше ожулен и издран. Но след това пролуката се разшири на стъпаловидни ломове, където най-сетне можеше да отпусне разтрепераните си мускули. Разшири се и се превърна в лесна за изкачване шахта. Вече можеше да вдишва дълбоко и болката в ребрата му бавно заглъхна. Продължи напред и скоро стигна до нова дупка, този път цепеща право през скалата, перпендикулярно на шахтата.
Поколеба се, след това се провря в нея, за да види докъде стига — и надуши едва доловима спарена миризма, а малко по-нататък стигна до дупка, в която се беше струпала гнила шума. Зад замайващата миризма имаше още нещо — нещо лютиво, прясно. Вдигна фенера. Покрай прохода се издигаше стръмен сипей и още докато оглеждаше, чу трополенето на камъни, затъркаляли се надолу, за да тупнат в сухата шума и мъха.
Притича до подножието на сипея и погледна нагоре.
И видя Харло — на не повече от два човешки боя над него, пълзеше по сипея едва-едва.
Беше го надушил, да.
Усмихна се и бързо затвори фенера. Ако Харло разбереше, че все още го преследват, можеше да се опита да откърти с крака камъни и те да полетят убийствено надолу. Разбира се, щеше да полети и той с тях, ако го опиташе. Харло не беше глупав — един погрешен ход по този сипей и щяха да умрат и двамата. Истинският риск беше като стигне горе и се издърпа на равното. Тогава Веназ щеше да е в беда.
Но тази миризма на лъхащия надолу въздух — свеж въздух, чист. Миризма на тръстика и кал. Там беше брегът на езерото.
Веназ помисли за това-онова. Помисли отново. И се спря на един план. Отчаян, рискован план. Но всъщност нямаше друг избор. Каквото и да направеше, Харло щеше да го чуе. Ами да го чуе тогава!
Изсмя се — нисък гърлен смях, за който знаеше, че ще се запълзи нагоре между камъните като съсък на сто змии и ще се увие с ледената си отрова около сърцето на Харло. Засмя се и провлече тихо:
— Харррлло! Намерих тееее!
И чу вика на момчето. Писък като от премазано пале, изпълнено с ужас скимтене. И всичко това беше добре.
Паника искаше. Не тази, която щеше да накара момчето да задраска отчаяно нагоре — защото можеше да се отскубне и да полети надолу, — а тази, която щеше да го накара, щом се добере до равното, да побегне с ужас в нощта и да бяга, да бяга, да бяга.
Остави фенера и започна да се катери.
Гонитбата беше мъчителна. Гърчеха се и пълзяха по шистите като два червея. Отчаян беглец и преследвач, и двамата затворени в бясното туптене на сърцата, в свиването и издуването на зажаднелите за въздух дробове. Всичко — затворено вътре в тях, след като ръцете и краката им можеха да се движат само много бавно, убийствено предпазливо. Замръзваха на място при всяко хлъзгане, разперваха широко ръце при всяко изместване на камък и задържаха дъх, стиснали очи.
Веназ трябваше да го убие. Заради всичко това Харло трябваше да умре. Вече нямаше друг избор и Веназ изведнъж усети, че никак не е трудно да си помисли как изтръгва живота от гърлото на момчето. Дланите му на врата на Харло, лицето над тях посинява, след това посивява. Изплезеният език, облещените очи — да, изобщо нямаше да е трудно.
Бързо шумолене горе, тропот на откъртени камъни и Веназ разбра, че вече е сам на сипея. Харло беше стигнал на равното и слава на боговете — бягаше.
„Единствената ти грешка, Харло. Вече си в ръцете ми. Гърлото ти е в ръцете ми.“
„Спипах те!“