И чу вика на момчето. Писък като от премазано пале, изпълнено с ужас скимтене. И всичко това беше добре.
Паника искаше. Не тази, която щеше да накара момчето да задраска отчаяно нагоре — защото можеше да се отскубне и да полети надолу, — а тази, която щеше да го накара, щом се добере до равното, да побегне с ужас в нощта и да бяга, да бяга, да бяга.
Остави фенера и започна да се катери.
Гонитбата беше мъчителна. Гърчеха се и пълзяха по шистите като два червея. Отчаян беглец и преследвач, и двамата затворени в бясното туптене на сърцата, в свиването и издуването на зажаднелите за въздух дробове. Всичко — затворено вътре в тях, след като ръцете и краката им можеха да се движат само много бавно, убийствено предпазливо. Замръзваха на място при всяко хлъзгане, разперваха широко ръце при всяко изместване на камък и задържаха дъх, стиснали очи.
Веназ трябваше да го убие. Заради всичко това Харло трябваше да умре. Вече нямаше друг избор и Веназ изведнъж усети, че никак не е трудно да си помисли как изтръгва живота от гърлото на момчето. Дланите му на врата на Харло, лицето над тях посинява, след това посивява. Изплезеният език, облещените очи — да, изобщо нямаше да е трудно.
Бързо шумолене горе, тропот на откъртени камъни и Веназ разбра, че вече е сам на сипея. Харло беше стигнал на равното и слава на боговете — бягаше.
„Единствената ти грешка, Харло. Вече си в ръцете ми. Гърлото ти е в ръцете ми.“
„Спипах те!“
Тихият шепот на идващи се пробужда отново, раздвижват се фигури. От скривалища, от убежища, от схлупени гнезда. Сенки се хлъзгат невидими в потоците мрак.
Торди видя как убиецът, нейният съпруг, излезе в нощта от кафеза с лъжи, който с нелепа ирония наричаха свой дом. Щом отсечените му стъпки заглъхнаха, тя отиде в градината и застана до каменния кръг. Погледна нагоре към небето, но все още нямаше луна. Никакво ярко петно, което да размъти синкавия блясък на светлините на града.
Един глас заговори в главата й. Тежък, отмерен глас. И това, което й каза, накара сърцето й да забави туптенето си, донесе покой в мислите й. Смири я, докато й шепнеше с отмерен тон за един ужасен завет на смъртта.
Тя извади единствения свестен кухненски нож, който имаха, и притисна до китката си студеното острие. И зачака в тази странна и злокобна поза.
В същия момент Газ влезе в една задна уличка. Искаше да намери някого. Който и да е. Да го убие, да го превърне в развалина, да троши кости, да пръска очи и да къса отпуснати устни над зъбатите пънчета от счупени зъби. Очакването е толкова сладка игра, нали?
В друг дом, отчасти жилище, а отчасти — ателие, Тисера избърса току-що измитите си ръце. Всичките й сетива изведнъж се бяха изострили, надраскани сякаш с натрошено стъкло. Тя се поколеба, заслуша се. Не чу нищо освен собствения си дъх, този крехък хрип на живота, който сега й се стори тъй плашещо уязвим. Нещо беше започнало. Усети, че я обзема ужас.
Притича бързо до едно място в къщата. Затърси в паника. Намери тайното скривалище, където мъжът й беше крил скъпоценните си дарове от Сините моранти.
Празно.
Да, каза си тя: мъжът й не беше глупав. Беше оцеляващ — това бе най-голямата му дарба. Трудно спечелена при това — винаги далече от онази измамна арена, където Опонн си играеха на бутане и дърпане. Взел беше каквото му трябваше. Направил беше каквото можеше.
Стоеше замръзнала, безпомощна. Точно това чувство не беше приятно, изобщо не беше приятно. Обещаваше, че предстоящата нощ ще се проточи във вечност.
Бленд слезе на долния етаж и спря. Бардът седеше на края на сцената и настройваше лирата си. Дюйкър беше седнал на обичайната си маса и се мръщеше над халбата с ейл, стиснал я между дланите си, все едно че души някаква упорита, неподатлива съдба.
Анци… Анци беше в тъмницата. Сцилара беше излязла преди няколко камбани и не се беше върнала. Баратол си излежаваше присъдата.
Пикър лежеше в леглото си горе и едва дишаше. Всъщност беше си отишла. И може би никога нямаше да се върне.
Бленд се загърна в наметалото си. Никой от двамата не й обърна внимание.
Тя излезе.
Откакто онази хубава страшна жена си бе отишла — преди колко? Дни, седмици, години? Нямаше никаква представа — Чаур седеше сам, стиснал лепкавото от пот копие, получено от един мъртвец с маска, и се поклащаше напред-назад. След това изведнъж му се дощя да си тръгне. Защо? Защото чайките навън така и не спираха да говорят, а корабът цвърчеше като плъх в юмрук, а от този плясък на водата му се пишкаше.
Освен това трябваше да намери Барал. Единственото лице, което винаги беше добро и заради това се запомняше лесно. Лицето, което бе и на тате, и на мама, просто едно лице, за да е по-лесно да го помниш. Без Барал светът ставаше студен. И зъл, и нищо не стоеше закрепено на място, а да се опитваш да останеш цял, да не се разпилееш, докато всичко друго се разсипва, бе ужасно трудно.