Така че той пусна копието, стана и излезе.
Да намери Барал. И да, знаеше къде да го намери. Как знаеше това — никой не можеше да каже. Как мислеше — никой не можеше да си представи. Колко дълбока и необятна бе обичта му — никой не можеше да проумее.
Спайт стоеше на улицата срещу проклетото имение, временното жилище на проклетата й сестра, и обмисляше следващия си ход. Всяка мисъл бе придружена от разсъдливо потупване с пръст по пълните й сладки начервени устни.
Изведнъж потупващият пръст замръзна във въздуха и тя бавно кривна глава.
— О — промълви. И още веднъж: — О.
Вятърът виеше в далечината.
Но, разбира се, нямаше никакъв вятър, нали?
— О.
А как щеше да промени това нещата?
Един градски страж, пренебрегнал тъпата болка в гърдите и жегванията в лявата си ръка, излезе от стражевата пристройка, за да започне обиколките си. Пое към Крайезерния квартал и стената, която го отделяше от квартал Дару — нощните убийства бяха започнали да се трупат от двете страни на тази стена. Може би този път щеше да извади късмет и да види нещо — някой — и всичко щеше да си дойде на мястото. Може би.
Беше поръчал наемане на маг, на некромант всъщност, но уви, тежките колела на бюрокрацията едва зацепваха за такива неща. Сигурно щеше да трябва да убият някоя важна особа, преди нещата да се задвижат. Наистина не можеше да чака за това. Да намери убиеца се бе превърнало в негова лична кауза.
Нощта беше странно тиха, при положение че трябваше да е кулминацията на празненствата Джедероун. Повечето хора все още са по пивниците и кръчмите, каза си той, докато се бореше да потисне свръхестественото безпокойство, което го беше обзело, и гледаше напрегнатите физиономии на малкото хора, покрай които минаваше, и как сякаш притичват забързани покрай него. Къде беше празничното настроение? Къде бяха буйните танци? „Още е рано“, каза си. Но тези две думи и всичко зад тях изглеждаха някак плоски.
Слухът му долавяше далечната буря в равнините на юг от града. Гръмове, екнещ вятър. Усещаше приближаването на бурята. Нищо повече освен обичайния съсък във въздуха, предшестващ подобни събития.
Забърза се и се намръщи от болката в гърдите. Още усещаше прощалната целувка на жена си на устните си, прегръдките на децата на кръста си.
Беше мъж, който никога нямаше да моли за съчувствие. Беше човек, който се стремеше само да прави онова, което е редно. Такива хора се появяват на света, на всеки свят, от време на време, като самотен рефрен от някоя благословена песен.
Представете си свят без такива души.
Трудно би било, да.
След дълго проточилия се миг пред една запечатана вече гробница четирима скърбящи закрачиха бавно назад към хана „Феникс“, където Мийзи щеше да направи едно мрачно откритие — макар че то нямаше да я стъписа толкова, колкото можеше да се очаква.
Преди да са изминали и петстотин крачки обаче Ралик Ном изведнъж спря и каза:
— Сега трябва да ви оставя.
— Круппе разбира.
А убиецът присви очи към ниския мъж със строгото лице.
— Докъде ще стигне това, Круппе?
— Бъдещето, приятелю, е вечно извърнало гръб, дори когато е с лице към нас.
При тази странна, нелепа баналност Кол изсумтя:
— Богове на бездната, Круппе…
Но Ралик вече беше приключил със своето обръщане на гръб и се отдалечаваше.
— Нещо ми призлява — каза Мийзи.
— Ами да вървим — изсумтя отново Кол. — Трябва ми друга бутилка — този път с нещо истинско вътре.
Круппе го дари с херувимска усмивка. Лукавост? Да бе!
Себа Крафар, Майстор на Гилдията на убийците, огледа малката си армия. Трийсет и един. Абсурдно надмощие, вярно, но въпреки това не се чувстваше толкова уютно — или уверено, — колкото трябваше да е при такъв брой.
— Това е нелепо — въздъхна той. И махна с ръка.
Тълпата се раздели на три групи и всяка забърза в различна посока, за да обградят жертвата в указания момент.
На заранта в Съвета щеше да има едно освободено място. Опръскано с кръв, да. Но едва ли щеше да е за първи път, нали?
Шардан Лим виждаше пред себе си съвършено бъдеще. Ако всичко свършеше добре, най-сетне щеше да излезе от сянката на Ханут Орр. А в собствената си сянка щеше да завлече Горлас Видикас. Щяха да си споделят жена в края на краищата, а в тази ситуация нямаше да има никакъв такт и баланс, след като Горлас бе почти негоден да задоволява Чалис. Тъй че Горлас щеше да разбере, че щастието на жена му зависи не от него, а от другия мъж, споделящ удоволствието й — Шардан Лим, — и щом се появеше първото дете, щеше ли да има съмнение кой е бащата? Наследник на доказуема родословна линия, съвършеното узурпиране на дома Видикас.