Колебаеше се, застанала пред гардероба си. Оглеждаше многобройните тоалети, за да избере какво може да облече върху почти голото си тяло. Повечето бяха за намятане върху други дрехи, както се полагаше на една скромна благородница, заела се да позабавлява гостите си, но истината беше, че тъкмо се канеше да си легне и да потъне в сън — или най-малкото в онова, което минаваше за сън напоследък, излегната неподвижно в леглото и взряна в тавана.
Сама, все едно дали съпругът й си беше у дома, или не. Зяпнала в прашния мрак. Единствените неща, които можеха да я размърдат и да я накарат да стане, бяха още някой бокал вино, още една лула или призрачна разходка в тихата градина.
Тези разходки като че ли винаги включваха търсене на нещо, нещо неизвестно всъщност. И тя щеше да следва дирята на желанието си, макар да знаеше, че онова, което търси, не може да се намери в никоя градина. Каквото и да беше то, мястото му не беше в нощта. Нито можеше да се намери в кръгчетата дим или в паренето на силното питие по изтръпналия й език.
Избра си свободно падаща прозирна рокля с лавандулов цвят, на дипли като струи благоуханен дим, спускащи се по тялото от голото рамо. Широка ивица от същия плат се стягаше плътно под гърдите, а надолу роклята подчертаваше корема и бедрата й. Тънкият пласт, покрил гърдите, не криеше почти нищо.
Шардан Лим издаваше нетърпението си. Глупостта си. Седеше в дневната потен, с блеснали от дребнава алчност очи. Изобщо не беше това, което се преструваше, че е, щом се смъкнеше фасадата на обигран развратник. Чарът, лукавите намигвания, привидната вежливост.
Целият свят беше фалшив, знаеше тя, покрит с тънко лустро. Илюзията за красота не можеше да оцелее дори след един небрежен втори поглед. Евтино и пошло, това бе истината за нещата. Можеш да се разкрасяваш колкото си искаш — петната по чаршафите си остават.
Тръгна боса да се срещне с него. Представи си шепненето на слугите, мъже и жени — никога толкова близо, че да ги чуе, разбира се. Това не вървеше. Благоприличието трябваше да се поддържа на всяка цена. Щяха да изчакват, докато не ги подмине и не се скрие от погледите им. Беше тяхно право в края на краищата, наградата им за цял живот слугуване, за всички тези раболепни поклони и реверанси, за всичките жестове, чиято цел бе да убеждават нея и хора като нея, че господарите всъщност стоят над тях. Благородната кръв, богатите търговци, прочутите фамилии и така нататък.
А истината беше, че късметът и лошият шанс са единствените играчи в играта на успех. Рождена привилегия, внезапно съчетаване на сили, внезапен и необясним баланс, видян по-късно като стечение на благоприятна съдба. О, можеха да се перчат — всички можем — и да твърдят, че талантът, умението и умът са истинските играчи. Но Чалис се придържаше към убеждението, че дори и бедните, бедстващите, злочестите и измъчените могат да притежават дарби и ум, само че така и не намират благоприятното стечение, а полагащата им се отплата така и си остава недостижима.
Слугите се кланяха и потребността им да правят това бе поредното доказателство колко крехка е заблудата за превъзходство.
Отвори вратата и влезе със сдържано достойнство в дневната.
— Съветник Лим, сам ли ви оставиха тук? Никой ли не ви предложи нещо освежително? Това е неприемливо…
— Аз ги освободих — прекъсна я той и тя забеляза колко странно е изражението му, отразило някакъв съвсем необясним вътрешен конфликт.
— Дори не сте си налели вино. Позволете ми…
— Не, благодаря ви, лейди Чалис. Макар че може би аз би трябвало да ви налея. Да.
Отиде до бюфета и взе гарафа и бокал. Кехлибарената течност плисна в кристала и преля, преди да изправи гарафата. Той се взря за миг в бокала, после се обърна към нея.
— Лейди Чалис. Нося ви ужасна вест.
„Защо тогава се мъчиш да пребориш усмивката си?“
— Ах! Каква, съветник?
Той пристъпи към нея.
— Чалис…
Изведнъж тя усети, чу тук има нещо дълбоко сбъркано. Прекалено възбуден беше от вестта. Жадуваше да види въздействието й върху нея. Тялото й тази нощ не го интересуваше. А тя бе дошла тук като разглезена курва.
— Извинете — промълви тя, отдръпна се и опита да придърпа по-скромно роклята около себе си.
Той едва забеляза жеста.
— Чалис. Горлас е убит. Съпругът ти е мъртъв.
— Убит? Но той е в минния лагер. Той… — И замълча, стъписана от това как неверието може толкова бързо да се превърне в убеденост.
— Убит, до лагера — каза Шардан Лим. — Дали е било договор? Не мога да си представя кой би… — И също млъкна, а погледът, който впи в нея, беше остър, пронизващ.