Не можеше да понесе въпроса, който той изглеждаше готов да зададе. Отиде до масата, взе бокала, без да обръща внимание на плисналото се по ръката й вино, и отпи дълбоко.
Той се беше изместил встрани и все още не казваше нищо, само я гледаше.
Чалис се почувства замаяна. Олюля се. Чувства и убеждения, кое трябваше да е първо? Истини и страхове… усети, че й е трудно да вдиша.
— Чалис — прошепна Шардан Лим, озовал се изведнъж близо до нея. — Имаше други начини. Можеше да дойдеш при мен. Ако това се разкрие, ще увиснеш — разбираш ли ме? Това ще унищожи баща ти — целия дом Д’Арл. Целият Съвет ще бъде разтърсен до основи. Дъх на Гуглата, Чалис — ако някой разкрие истината…
Тя се обърна към него. Тонът й беше хладен, дори леден.
— Каква истина? За какво говорите, съветник? Съпругът ми е убит. Очаквам вие и Съветът да проведете разследване. Убиецът трябва да бъде открит и наказан. Благодаря ви, че сте поели тежката задача да ме уведомите. Сега моля да ме оставите сама.
Гледаше я, все едно никога не я беше виждал. А след това отстъпи назад и поклати глава.
— Представа нямах, Чалис. Че си била такава…
— Че съм била каква, съветник?
— Ами… А, да, имаш правото да претендираш за мястото в Съвета. Или да уредиш някого по свой избор…
— Съветник Лим, тези неща трябва да изчакат. Държите се безчувствено. Моля, няма ли да ме оставите сама с мъката ми?
— Разбира се, лейди Чалис.
Той излезе, а тя остана на мястото си, все още с бокала в ръка, разлятото вино лепнеше под пръстите й.
Официално разследване. И да, щеше да е задълбочено. Щяха да разпитат домашния персонал. Щяха да се разкрият някои непристойни неща. Самият Шардан Лим… да, точно това щеше да си мисли сега, докато вървеше по улицата, и като нищо можеше да смени посоката — не обратно към дома си, а към имението на Орр. За да се опита да уговори, с нарастващо отчаяние, прикриването на собствените си следи.
Но всичко това не я засягаше. Съдбата на Шардан Лим не я интересуваше.
Беше успяла. Беше постигнала точно това, което искаше, същото, което го бе умолявала да направи. За нея. За тях. Но не. За нея.
Беше убил съпруга й. Защото тя го бе помолила. И вече бе почти сигурно, че щяха да го обесят за това. Шардан щеше да говори, щеше да обвинява, да сочи с пръст така, че всички очи да се отместят от него, и обвинението му щеше да е огън, изпепеляващ с убийствените си подробности. А колкото до нея, е, щяха да я опишат като една глупава млада жена. Поиграла си с някой от низшите, но в пълно неведение колко зли може да са такива същества, когато някой застане на пътя им. Особено след като е замесена внезапно пламнала любов. О, беше си поиграла, но онзи ужасен млад главорез от низшето съсловие го беше видял другояче. И сега трябваше да живее с факта, че небрежната игра я е довела до убийството на съпруга й. Горкото дете.
Баща й щеше да дойде, защото беше от бащите, които правеха точно това. Щеше да вдигне непроницаеми стени около нея и лично да брани всеки портик и всеки бастион. Щеше да излезе на пътя на всички злостни нападки. Щеше да отмъщава безпощадно и много скоро лукавите скептици щяха да се научат да държат устата си затворени, ако ценят главите си.
Чалис щеше да е окото на бурята, без да усети нито една капка дъжд, нито една въздишка на вятъра.
Остави бокала на масата. Излезе в коридора и тръгна, без да бърза, към спалнята си, а там взе стъкленото кълбо с пленената в него луна. После отново излезе и този път тръгна към четвъртитата кула, със стаите й, затрупани с древни джадроубски мебели, които бавно гниеха и се разпадаха, с вмирисаните на мухъл течения, хлъзгащи се по стълбището.
„Убих го. Убих го.“
„Убих го.“
Ханут Орр затегна оръжейния си колан и още веднъж провери рапирата си. За малко щеше да пребие нещастния минен пазач, за да измъкне и последната подробност за събитията около убийството на Горлас Видикас. Вече вярваше, че има добра представа за ужасната история зад случая. Имаше нещо лично, с горчив вкус. Веднага щом научи къде е откарано тялото на първия мъж, разбра къде ще го отведе тази нощ.
Взе четиримата най-опитни от личната си охрана и потеглиха през града.
Два ножа в гърдите. Да, миналото никога не си отива окончателно, нали? Е, най-после щеше да нанесе отдавна отлаганото възмездие. А след като приключеше там, щеше да намери човека, който бе в центъра на всичко това. Съветник Кол нямаше да дочака утрото.
Изпрати двама от хората си до имението на Кол. „Наблюдавайте. Появят ли се непознати, да не стигнат до проклетата порта. Тази нощ сме във война. Бъдете готови да убивате, ясен ли съм?“