Ясен беше, разбира се. Тези корави мъже не бяха глупави.
Познаваше проклетата сган в хана „Феникс“. Познаваше всичките скапани приятели на Кол и беше решил да ги избие до един.
Надолу, от Квартала на именията и в квартал Дару. Не беше далече.
На две улици от хана „Феникс“ спря и каза на хората си:
— Ти ще пазиш предния вход, Хавет. Куст, искам да влезеш и да вдигнеш скандал. Аз поемам задната улица, ако някой изхвърчи навън. Двамата, отваряйте си очите за един нисък дебелак с червена жилетка. При първа възможност, Хавет, го насичаш на парчета — не би трябвало да е трудно. Има две яки на вид жени, които въртят хана — те също са добра цел, ако се появят навън. Не съм сигурен кой още ще е в това мръсно гнездо — скоро ще го разберем. Хайде, действайте.
Двамата тръгнаха в едната посока. Той — в другата.
Торвалд Ном се издърпа с пъшкане на покрива на имението. Седенето зад писалището го влудяваше. Трябваше да е навън, да обикаля, да държи под око всичко. Всичко. Тази нощ беше ужасна, а все още нищо не се беше случило. Искаше му се да е при жена си. Искаше му се да е у дома, а с идващата буря щеше да е прогизнал целият, докато стигне в онова блажено топло убежище. Стига изобщо да успееше.
Промъкна се до ръба, за да може да погледне надолу в предния двор. Бяха там, Мадрун и Лазан Дор, хвърляха ашиците в стената вляво от главната порта. Чу как вратата на къщата точно под него се отвори и видя пътеката от светлина, плъзнала по стъпалата и каменните плочи, и изведнъж разпозна силуета на мъжа, застанал на прага. Стъдлок. Стъдиус Лок. Замръзнал. Само наблюдаваше. Но какво наблюдаваше?
Изтрополяха ашици, заподскачаха по камъка, после замряха и двамата дворни пазачи се изгърбиха над тях, за да видят хвърленото.
„Това наблюдава. Наблюдава хвърлянията.“
И Торвалд Ном видя как двамата бавно се изправиха и едновременно се обърнаха към мъжа на прага.
Който май вече тихо затваряше вратата.
Мамка му!
Някъде зад него се чу шумолене и Торвалд Ном се обърна. Беше адски тъмно — къде се беше дянала луната? Скрила се беше някъде зад бурните облаци, разбира се, и той погледна нагоре. И видя ярка звездна шир. „Какви облаци? Няма никакви облаци. А ако онова беше гръм, къде е мълнията тогава? И ако онова беше вой на вятъра, защо всичко е така съвършено затихнало?“ Не беше сигурен дали изобщо е чул нещо — нищо не се виждаше на покрива, а и нямаше никакви места за криене по него. Беше съвсем сам тук.
„Като гръмоотвод.“
Опита се да вдиша няколко пъти дълбоко, за да забави бясното тупане на сърцето си. Поне се беше подготвил. Всичките му инстинкти звънтяха като изпънати струни, беше направил всичко, което можеше.
„И не е достатъчно. Богове на бездната, не е достатъчно!“
Скорч изглеждаше стъписан. Но пък той винаги изглеждаше стъписан.
— Спокойно — изсъска му Леф. — Разсейваш ме така.
— Ей, чуваш ли нещо?
— Не.
— И аз.
— Какво трябва да значи това? Не чуваме нищо. Добре. Значи няма нищо за чуване.
— Те спряха.
— Кой е спрял?
— Те. Ония зад портата. Спряха.
— Е, слава на Гуглата — рече Леф. — Тия ашици ме побъркваха. Всяка проклета нощ, непрекъснато. Трак-трак, троп-троп. Богове на бездната! Не знаех, че Сегюле са такива комарджии — това е болест, знаеш ли, пристрастеност. Нищо чудно, че са загубили маските си — в облог най-вероятно. Представи си го. „Хм, нищо нямаш освен тая маска и ако късметът ми се обърне… Тъй, печеля. Хубава маска! Хм.“
— Това би било грешка — каза Скорч. — Ако не искаш да разберат, че блъфираш, какъв по-добър начин от това да носиш маска? Загубили са ги и оттогава им върви все на карък. М-да, има логика тук, но ме кара да се замисля, Леф.
— За какво?
— Ами за Сегюле. Ей, може би те всички блъфират!
Леф кимна. Така беше по-добре. Беше разсеял плашливия тъпак. Е, нещата може би наистина не бяха съвсем наред. Може би наистина имаше някаква воня във въздуха, воня, която нямаше нищо общо с миризма, и може би той наистина беше плувнал в пот под бронята и държеше ръката си близо до меча на колана, и поглеждаше накриво към арбалета, подпрян на портата. Беше ли зареден? Да, беше.
„Трак-трак, троп-троп. Хайде, момчета, почнете го пак, преди да сте започнали да ме изнервяте.“
Кътър спря коня и остана на седлото, наведен напред и загледан към кораба. Не се виждаха светлини. Беше ли си легнала Спайт толкова рано? Едва ли. Поколеба се. Не беше много сигурен защо е дошъл тук. Да не би за да потърси Сцилара?
Вероятно. Но ако беше така, желанието беше нелепо, издаваше грозна черта от характера му, за която изобщо не държеше да разсъждава. Съвсем я беше изоставил. Тя беше чужденка в Даруджистан и той можеше да постъпи по-добре. Трябваше да постъпи като приятел.