Живота на колко още хора можеше да съсипе? Ако съществуваше справедливост, редно беше да съсипе и себе си. Колкото по-скоро, толкова по-добре всъщност. Скръбта и самосъжалението бяха само смътни варианти на замайващото питие, наречено самооправдание — наистина ли бе пожелал да удави Сцилара в жалките си сълзи?
Не, със Спайт щеше да е по-добре — само три думи щеше да каже, и тя щеше да го скъса от бой. „Преодолей го, Кътър. Хората умират. Не беше честно и ти го поправи. А сега се чувстваш като езика на Гуглата след цяла нощ клане. Преживей го. Тъй че вземи си избърши носа и се разкарай оттук. Прави нещо, бъди някой.“
Да, точно от това имаше нужда сега. От студен властен поглед, от мъдрата й нетърпимост. Всъщност дори не беше нужно тя да му каже нещо. Само да я видеше щеше да е достатъчно.
Смъкна се от седлото, върза юздите за една халка и се качи по мостчето на палубата. На мачтата бяха набодени всевъзможни пристанищни предупреждения. Такси за пристан и закани за неизбежни глоби. Кътър се усмихна кисело, щом си представи сцената на предстоящия сблъсък. Забавно за гледане, макар и малко стряскащо — стига да останеш настрана.
Тръгна надолу.
— Спайт? Тук ли си?
Никакъв отговор. Той посегна към бравата на главната каюта. Беше отключено. Виж, това беше странно. Извади нож, пристъпи вътре предпазливо и изчака очите му да привикнат със сумрака. Нищо не изглеждаше нередно, никакви следи от разхвърляне. Никакъв крадец не обикаляше из кораба. Той облекчено пое дъх. Пристъпи към окачения на куката фенер, кракът му се удари в нещо и то леко се хлъзна по пода. Кътър погледна надолу.
Копието му. Онова, което мъртвият конник Сегюле му беше дал в онова поразено от напаст укрепление в Седемте града. Спомни си, че го беше видял по-късно, вързано отгоре на един плаващ денк сред корабните отломки във вълните. Спомни си как Спайт го спаси. Оттогава го беше държал под нара си в каютата. Какво търсеше тук?
А след това забеляза капките, лъснали по желязното острие като пот.
Наведе се и вдигна копието.
Медният обков на дръжката беше топъл, почти горещ. И оръжието трепереше!
— Беру да пази — прошепна Кътър. — Какво става тук?
След миг беше отново на палубата. Зяпна коня си. Животното дърпаше юздите, копитата биеха дебелите напоени с катран дъски на кея. Присвило беше уши и изглеждаше готово всеки момент да изтръгне халката от стълба — макар да беше невъзможно, разбира се. Кътър неволно погледна надолу и видя, че все още държи копието. Зачуди се на това, но не задълго, щом чу внезапния оглушителен вой, понесъл се над града. По целия бряг птиците изригнаха от гнездата си с писъци и се разлетяха в нощта.
Кътър замръзна. „Хрътките.“
„Те са тук.“
Грисп Фалаунт беше човек с огромни амбиции. Господар на най-голямото поземлено владение на континента, собственик на овощни градини, пасища, гори и житни поля, простиращи се до самия хоризонт. Какво пък, никой друг не бе изявил претенции за равнината Дуелинг, нали? Тъй че можеше да я владее — без никакви пречки и забрани.
След четиридесет и една години владеене една сутрин той се събуди, озарен от прозрение. Никой нямаше претенции за равнината Дуелинг, защото тя беше… негодна. Безжизнена. Безсмислена. Беше прахосал по-голямата част от живота си в завладяването на нещо, което бе не само неподатливо на завладяване, но и способно да унищожи всеки завоевател със самото си безразличие.
Беше изгубил първата си жена. Децата му бяха слушали обещанията за славно наследство, след което просто си бяха отишли, всички — напълно равнодушни. Беше изгубил втората си жена. Беше изгубил трима партньори и седем вложители. Беше изгубил капитала си, гарантите си и ризата на гърба си — последното унижение благодарение на една гарга, която се мотаеше около простора за пране по най-подозрителен начин.
Идва време, когато човек трябва да свие амбициите си, да ги съкрати не до това, което е възможно, а до това, което е управляемо. А като остарее и повехне още, управляемото се превръща в представа, сливаща се с минималното, например как човек би могъл да съществува с минимално усилие? Колко малко е достатъчно добре?
Сега живееше в една съборетина на самия край на равнината Дуелинг, с удобен изглед към южните пустини, където всички негови мечти се вихреха на лениви прашни вихрушки през хълмове, дерета и какво ли още не. И в компанията на един двукрак пес, толкова негоден, че трябваше да го храни с ръка с плъховете, които уж трябваше да лови самият пес; грижеше се за три лехи с кореноплодни, всяка дълга само двайсет крачки. Едната страдаше от червена плесен; другата беше нападната от червей земеров; а тази между двете имаше по малко и от едното, и от другото.