В тази ужасна вечер, с непрестанните гръмове, невидимите мълнии и призрачния вятър, Грисп Фалаунт седеше и се поклащаше на скърцащия си стол на задната веранда, с делва кактусова плюнка в скута си, с топка ръждивец, издула едната му буза, и топка дъранг, издула другата. Едната си ръка беше пъхнал под ризата си, като всеки самотен мъж само с едно двукрако куче, което да го гледа — но мастията бездруго не му обръщаше никакво внимание, което, общо взето, бе рядко облекчение, след като напоследък животното предимно го зяпаше със странно жадните си очи. Не, този път Скемпър беше извърнал очи към нещо на юг, там сред тъмната равнина.
Грисп надигна делвата и удари глътка от гъстата лютива течност. Джадроубските старици все още сдъвкваха бодливите стръкове, след като втвърдят устата си с ядене на огън, и изплюваха кашата в купи с вода, подсладена с девича пикня. Сместа след това ферментираше в овчи шкембета, заровени в торищата. И там, в деликатния порой от миризми, ако стиснеше насълзените си очи, човек можеше да вкуси букета, съхранил всеки проклет етап от процеса на приготовление. Който водеше до пристъп на опасна раздираща кашлица, последвана от отчаяно усилие да си поемеш дъх, а след това…
Скемпър обаче беше настръхнал, толкова, колкото може да е настръхнало едно двукрако псе. Изпънал назад уши, които сякаш се раздвояваха… но не, тук говореше плюнката — космите на врата му настръхнаха свирепо и ей на, сивата му проскубана опашка отчаяно увисна надолу, прибра се между бутовете и… проклети богове, Скемпър заскимтя и запълзя, набута се право под верандата — гледай я ти къде се навря проклетата твар! Само с два крака при това! Буря някаква трябваше да идва…
А после Грисп вдигна глава и видя някакви странни, ужасни пламъци, които бързо се приближаваха. На чифтове, вдигаха се нагоре и се снишаваха на вълни, после отново нагоре. Колко чифта бяха? Не можеше да брои. Някога, преди много време, можеше да стигне до двайсет, но лошото с кактусовата плюнка бе в това, че все едно си си стъпкал всичките части на мозъка. Броенето и смятането май бяха между тях.
Огнени кълба! Летяха право към него!
Грисп изкрещя. Или се опита, по-скоро, защото двете топки — ръждивецът и дърангът — се смъкнаха в гърлото му и изведнъж той вече не можеше да диша, можеше само да гледа облещен връхлитащата в гръмовен щурм орда гигантски псета, право през трите му увехнали лехи — оставяха след себе си изкоренени грудки и разровена пръст. Два от зверовете се понесоха към него със зейнали челюсти. Грисп беше залитнал на двата задни крака на стола при внезапното си краткотрайно ахване и сега, изведнъж загубил равновесие, изхвърча право назад с краката нагоре точно когато огромни челюсти изтрещяха там, където само допреди миг се намираше главата му.
Колибата му се взриви, сиви парчета дърво и очукани съдове се разлетяха във всички посоки.
Тежкият удар, когато тупна на верандата, изхвърли двете топки от устата му. Тежестта на делвата, която все още държеше с два пръста за единственото ухо, го дръпна от преобърнатия стол и той падна по корем, вдигна глава и видя, че съборетината му просто вече я няма… а зверовете бързо се смаляваха, втурнали се бясно към града.
Изпъшка, отпусна глава и опря чело в дъските. През цепнатината мънистените очи на песа го зяпнаха отдолу злобно и обвинително.
— Прав си — прошепна му Грисп. — Дойде ни времето, Скемпър, да стягаме багажа и да се махаме. Нови пасища, ей! Цял свят пред нас, само ни чака с разтворени обятия, само…
В този момент избухна най-близката порта на града, ударната вълна се изтъркаля назад и отново притисна Грисп към дъските на пода. Верандата изскърца и хлътна и през ума на Грисп мина една съчувствена мисъл за горкия Скемпър — който лазеше навън толкова бързо, колкото можеше с двата си крака, — преди верандата да рухне.
Като бронзови камбани, ударени с такава сила, че се откъсват и докато падат, повличат и камбанариите, мощта на седемте Хрътки заличи портата, недовършените укрепления от двете й страни, стражевата кабина, крайпътната конюшня и две близки сгради. Срутващи се каменни блокове, греди, тухли и плочи, разбити мебели и премазани тела. Облаци прах, пламъкът съска от изкъртените газови тръби, злокобен подземен рев на още по-убийствени взривове…
Такъв звук! Такова колосално възвестяване! Хрътките са дошли, скъпи приятели. Дошли, да, дошли са да нанесат погром, да пожънат най-безумната дан. Насилието може да дойде сляпо, без цел, като юмрука на природата. Жестоко в своята безогледност, брутално в безумната си разрушителност. Като потоп, като торнадо, като гигантска вихрушка, земетръс — толкова сляпо, така безсмислено, тъй безцелно!