Скорч го изненада обаче — стрелата му профуча покрай него и се заби в нечия гръд, отхвърли улучения назад и той препъна убиеца зад себе си. Леф смени посоката и се вряза от същата страна, посече препъналия се — яка мускулеста жена — и усети как острието се вряза в плът и кост.
Вляво от него налетяха още… но Скорч изведнъж се озова до рамото му.
И тогава вече играта загрубя.
Торвалд Ном тъкмо търсеше откъде да слезе, когато плочите под краката му затрепериха от тропота на тичащи крака. Обърна се рязко и видя втурналите се право към него четирима души. Явно не бяха очаквали да заварят някого тук, понеже никой не носеше арбалет. Видя в ръцете им ножове, тояги и боздугани.
Най-близкият изведнъж се олюля — метална стрела се беше забила дълбоко в дясното му слепоочие — и рухна по очи.
Торвалд се хвърли настрани и се претърколи — право през ръба на покрива. Не беше точно каквото беше намислил и той отчаяно се заизвива, докато падаше, макар да знаеше, че това изобщо няма да помогне.
Беше затъкнал в колана си две от гранатите на Сините моранти. Успя само да стисне очи, когато тупна тежко върху камъните на двора. Ударът го отхвърли нагоре върху надигналата се вълна от зашеметяваща болка, но движението му се стори странно забавено и той ги отвори отново — удивен, че все още е жив — и откри, че светът се е превърнал в завихрени зелени и сини облаци, гъсти и мокри.
Не, не бяха облаци. Намираше се в издуващо се, плискащо водно кълбо. Висеше в него с разперени ръце и крака, а то се затъркаля, понесе го някъде нагоре и надалече.
Видя един от убийците замръзнал на ръба на покрива сред пръски черна кръв… а след това вече гледаше Мадрун и Лазан Дор как вадеха кривите си мечове и как засякоха нападателите, които вече се пръскаха в паника.
В този момент блесна мълния и освети двора, затъркаля се на кипяща вълна, която помете предните стъпала на сградата, блъсна се във входната врата, пръсна я и отнесе и трегера. Отвътре блъвнаха облаци прах и три смътни фигури влетяха и изчезнаха в къщата. Четвърта се закова на място на стълбището и вдигна високо ръце. От тях изригна магия и с пронизителен писък се понесе към двамата Сегюле без маски и неколцината все още държащи се на крака убийци около тях. Разхвърчаха се тела.
Торвалд Ном, видял всичко това през размътената вода и изпитал внезапна нужда да вдиша, изведнъж се намери легнал по очи на двора, мокър и задъхан. Превъртя се на гръб и зърна осветения от искри страховит черен облак, който се срутваше от небето точно над него… о, това вече беше любопитно, нали?
В имението изригнаха взривове. Последва рязък писък, прекъснат адски бързо. Той погледна натам, където допреди малко бяха Лазан Дори и Мадрун. До вътрешната стена лежаха струпани тела, като шепа черни ашици, чийто път с подскачане и хлъзгане беше свършил, всеки ашик — неподвижен.
Някой се приближаваше. Бавни, отмерени стъпки. Спряха до него.
Торвалд Ном примига и погледна нагоре.
— Братовчед! Слушай! Съжалявам, нали? Изобщо не го мислех, честно!
— Какви ги дрънкаш, Тор? — Ралик Ном бършеше кръвта от двата си ножа джалук. — Готов съм да се закълна, че се уплаши от мен, или нещо такова.
— Не исках да я открадна, Ралик. Честно!
— Тисера ли?
Торвалд зяпна ококорен братовчед си. Сърцето му туптеше като на антилопа със сто прегладнели вълка по дирята й.
Ралик се намръщи.
— Тор, идиот такъв! Бяхме на… колко, седем години? Вярно, мислех я за хубавичка, но богове на бездната, човече, момче и момиче, които са се държали за ръце на седем и все още са побъркани от обич един към друг след двайсет и пет години — това е идиотщина…
— Но аз виждах как ни гледаше, година след година — не можех да го понеса, не можех да спя, знаех, че ще дойдеш да ми отмъстиш рано или късно, знаех…
Ралик го изгледа отгоре, намръщен.
— Торвалд, онова, което си виждал на лицето ми, беше завист. Да, такова нещо може да стане гадно, но не и с мен. Гледах ви с възхищение. Проклятие, обичах ви и двамата. И все още ви обичам. — Прибра ножовете и му подаде оцапаната си с кръв ръка. — Радвам се, че те виждам, братовчед. Най-после.
Торвалд хвана ръката му и изведнъж — след като бе изхвърлил от сърцето си толкова години на угризения и страх — целият свят стана добър и хубав.
— Почакай — каза, щом стана. — Какво правиш ти тук?
— Помагам, естествено.
— Погрижил си се за мен?
— А, това беше случайно всъщност. Видях те преди малко на покрива. Няколко от тях щяха да опитат оттам. Все едно, ти свърши добра работа, като им задържа вниманието.
— Стрелата в главата на оня твоя ли беше?