— От такова разстояние не пропускам никога.
Двамата се обърнаха, понеже Стъдиус Лок излезе от развалините на главния вход. Зад него крачеше господарката. Носеше кожени ръкавици до лактите, на които бяха пришити кании за ками. Обичайните й бухнали поли и фусти бяха заменени с плътно прилепнали панталони. Торвалд я погледна и примижа замислено.
Стъдиус Лок тръгна с накуцване към купчината тела.
Лейди Варада видя Ралик и Торвалд и се приближи.
Ралик я удостои с поклон.
— Магът затрудни ли ви, господарке?
— Не. Покривът чист ли е?
— Разбира се.
— А Себа?
— Вероятно тича към лабиринта си колкото му държат краката. — Ралик помълча. — Господарке, бихте могла да се върнете в…
— А кой е останал в Гилдията ми, Ралик? Някой годен за работа, искам да кажа.
— Крут може би. Аз. Дори Себа става, стига да отговаря за не повече от една клетка.
Торвалд не беше глупак и докато следеше този разговор, някои неща си дойдоха на мястото.
— Лейди Варада — заговори той. — Ъъъ, майстор Воркан, искам да кажа. Знаехте, че това предстои, нали? И вероятно наехте мен, Скорч и Леф, защото сте била убедена, че сме безполезни и, ъъъ, заменими. Искали сте те да проникнат — искали сте ги всички тук, за да можете да ги довършите веднъж и завинаги.
Тя го изгледа за миг, вдигнала едната си вежда, след това се обърна и тръгна към къщата.
Торвалд понечи да я последва, но Ралик го спря и заговори тихо:
— Братовчед. Тя беше Господарката на Гилдията на убийците. Мислиш ли, че е като нас? Наистина ли си мислиш, че й пука дали ще живеем, или ще умрем?
Торвалд го погледна.
— Е, кой е глупакът сега, братовчед? Да, прав си. За мен, за Скорч и Леф… и за ония, падналите Сегюле там — не й пука. Но ти, Ралик, с теб е друго. Сляп ли си? Веднага щом излезе, очите й се спряха на теб, изведнъж се отпусна, а след това дойде да се увери, че не си ранен.
— Не говориш сериозно.
— А ти може да си толкова глупав, така ли?
В този момент крилата на портата се разтвориха с трясък и две плувнали в кръв фигури залитнаха вътре.
— Нападнаха ни! — извика гневно Скорч.
— Избихме ги всичките — добави Леф и се заозърта свирепо. — Но може да има още!
Торвалд забеляза смайването на братовчед си и се засмя.
— Имам вино в кабинета. Дай да седнем и да отпуснем и мога да ти кажа някои неща за Скорч и Леф…
— Тази нощ не е за това, Тор — глух ли си?
Торвалд се намръщи, след това се потупа с ръка по едното ухо. После по другото.
— Съжалявам, ушите ми са пълни с вода. Заглъхнали са.
Тупането свърши работа поне за едното ухо и той вече можа да чуе онова, което чуваха всички.
Писъци из целия град. Рухваха сгради. Вой. Спомни си за огненото кълбо, което беше видял, и погледна към небето. Никакви звезди не се виждаха — небето беше изпълнено с дим, огромни валма, осветени от пожарите из града.
— Богове на бездната!
Харло тичаше по пътя. Коленете му бяха ожулени от катеренето по сипея, по пищялите му се стичаше кръв. Под ребрата отляво го пробождаше болка. А Веназ бе толкова близо зад него, че чуваше хрипливия му дъх — но Веназ беше по-голям, краката му бяха по-дълги и скоро щеше да го догони.
Да успее да се измъкне от тунелите и да се провали накрая… но не, нямаше да заплаче. Нямаше да захленчи и да се моли за пощада. Веназ щеше да го пребие, да. Нямаше го Байниск, който да го спре, нямаше ги правилата на лагера. Харло вече не беше къртица; не беше нужен на никого.
Хора като него, малки и големи, умираха непрекъснато. Убити с това, че са изоставени, убити, защото никой не се интересува какво е станало с тях. Достатъчно често бе обикалял по улиците на Даруджистан, за да го види сам, да види, че единственото, което го различава от онези свити покрай стените телца, е едно семейство, което дори не го искаше, колкото и упорито да се трудеше. Бяха родителите на Снел, двамата си бяха направили Снел — и нищо не можеше да скъса тези вериги.
Точно затова позволяваха на Снел да си играе с Харло, а ако си играеше с юмруци и ритници и станеше нещо лошо — какво пък, такива неща се случват непрекъснато, нали? Точно затова никога не идваха да го вземат. Правеше го само Грънтъл, който винаги го гледаше с тъжни очи и който сега също беше мъртъв и точно този факт освобождаваше ума на Харло. Радваше се, че ще отиде там, където бе отишъл Грънтъл. Щеше да се вкопчи в грамадната му мазолеста ръка и да знае, най-сетне, че е в безопасност.
— Хванах те! Хванах те!
Една ръка го сграбчи за ризата, изтърва го.
Харло се хвърли напред — последният напън може би — напред, колкото може по-бързо…
Ръката обаче го настигна и Харло залитна. Потни пръсти го стиснаха за врата и го вдигнаха от земята.