Наскоро беше приспособил една такава зала за свой таен кабинет, в който можеше да работи сам, защитен с гъмжило от древни прегради, и оставаше тук почти всяка нощ, странно неуморим, сякаш самото благородство на каузата му го даряваше с нечовешки резерви — поредното доказателство, че усилията му бяха започнали да жънат плодове, признание един вид, от сили, за които мнозина изобщо не предполагаха, че все още съществуват.
За такива неща си мислеше дори през деня и особено в този ден, когато най-верният му слуга — единственият, който знаеше за тайните крипти и за плана на Хъмбъл Межър — влезе в кабинета му, остави на писалището малка восъчна книжка и излезе.
Внезапно обзелото го радостно предчувствие рухна, щом отвори книжката и прочете надрасканото на восъка съобщение.
Пренеприятно. Четирима убийци, и четиримата — провалили се. Гилдията го уверяваше, че този провал няма да се повтори.
Тъй. Набелязаните бяха доказали, че наистина са толкова опасни, колкото Хъмбъл Межър подозираше. Горчива утеха, уви. Той остави книжката, взе цилиндъра от нагорещената поставка и грижливо стопи съобщението.
Гилдията трябваше да внимава много. Защото той можеше да изгуби доверие и да потърси… други средства.
В дворовете кънтяха снопове железни пръти, докато ги търкаляха от платформите по релсите към склада, като грохот на мечове на бойно поле. Хъмбъл Межър потръпна.
Каквото трябва — трябва.
Много скоро бавно подхождащият към кея Лоустоун чуждоземски кораб привлече вниманието на пристанищните тълпи дотолкова, че несекващият рев на продавачи, хамали, гадателки, проститутки, колари и рибари секна. Хората зяпнаха. Всякакви разговори замряха и изуменото множество затаи дъх. Отекна смях, последван от още смехове.
На носа на ниския кораб, отпуснала съвършената си бяла ръка на врата на дървената фигура на конска глава, стоеше жена. Ако не беше смайващата й, неземна красота, стойката й бе така царствена, толкова надменна, че щеше да е смешна. Загърната бе в прозирна блуза в смарагдовозелен цвят, която се стичаше по тялото като вода в леден поток. Носеше широк черен кожен колан, в който бяха затъкнати три голи ками, а под това — плътни бричове от щавена кожа до кожените гамаши. Зад нея, на палубата и по такелажа, гъмжеше от бок’арала, а три от тях се боричкаха над щурвала.
По всички пристанища на света може да се чуят приказки за неописуемо странни гости, но нищо не можеше да се мери с това, или така поне щяха да твърдят свидетелите в домове и по кръчми години наред. Докато корабът се плъзгаше към каменния кей, сблъсъкът изглеждаше неизбежен. Бок’арала си бяха маймуни в края на краищата, умни най-много колкото едно псе. Но да карат кораб? Нелепо. Да го подведат до кея за привързване? Невъзможно. И все пак в последния момент трите същества, които се боричкаха кое да държи щурвала, като по чудо спряха кораба. Натъпканите със слама буфери съвсем леко се свиха между корпуса и камъка, щом корабът опря кея. От палубата захвърчаха въжета. Високо на главната мачта горното платно се изви и изплющя, после почна да се сгъва и да се смъква надолу. Беше впримчило един бок’арал и той врещеше и се мяташе, за да се измъкне.
Долу на главната палуба бок’аралите хукнаха във всички посоки и се сборичкаха край дървения мостик — и всички на пристанището видяха как мостикът се вдигна, подскочи и рухна с трясък върху камъните на кея, в резултат на което три-четири от черните крилати зверчета нападаха във водата с жалък грак.
На десетина крачки от кораба вече стоеше чиновник от службата на пристанищния началник. Поколеба се, преди да се приближи, за да поиска таксата за пристан. Мокрите бок’арала се изкатериха на палубата, един с голяма риба в устата, което примами другите да му скочат и да се сбият за плячката.
Вместо да слезе на кея, жената се скри в каютата.
Чиновникът закрачи колебливо напред, но бързо се отдръпна, защото пет-шест бок’арала, струпани на перилото, оголиха зъби и заръмжаха.
Както е обичайно за всички тълпи, изумлението от новостта се оказа краткотрайно. Много скоро, след като не се случи нищо забележително освен напразните опити на чиновника да измъкне таксата за пристан от орда крилати маймуни, които само се зъбеха и му правеха физиономии — една стигна дотам, че го замери с рибешка глава, — вниманието се разсея и всички се върнаха към работите си отпреди пристигането на кораба. Мълвата за красивата жена и нелепия й екипаж се разнесе и порази града, бърза като лястовички, полетели от улица на улица в душния дълъг следобед.