Не можеше да вдиша. И изведнъж осъзна, че не иска да умре.
Замята се, за да се отскубне, но Веназ беше много голям, много силен.
Събори го на каменната настилка и го възседна, пръстите му се стегнаха около гърлото му.
Лицето на Веназ беше пламнало от триумф. Пот се стичаше по него на кални вадички; нещо беше порязало едната буза и около раната се бяха струпали тънките бели камшичета на пещерните червеи — щяха да снесат яйца и срезът щеше да се превърне в огромен оток, после щеше да се пръсне и ларвите щяха да изпълзят, и белегът никога нямаше да се махне, и Веназ щеше да е грозен до края на живота си.
— Хванах те хванах те хванах те — зашепна с грейнали очи Веназ. — И сега ще умреш. Ще умреш. Хванах те и сега ще умреш.
Ръцете му стиснаха с дивашка сила.
Харло се бореше, дращеше, риташе, но беше безнадеждно. Мракът почервеня.
Нещо изпука силно и Веназ залитна назад, хватката му се отпусна. Нечии ръце награбиха Харло под мишниците и го издърпаха встрани. Задъхан, той зяпна нечие непознато лице — друго момче, — което вече го пускаше и тръгна към Веназ.
Веназ беше успял да се изправи, от носа му шуртеше кръв.
— Кой си ти, мамицата му…
Другото момче се хвърли върху него и двамата паднаха.
Закашлян, плувнал в сълзи, Харло се надигна на четири крака. Двете момчета бяха почти еднакви на ръст и на възраст, възраст, в която един истински бой може да стигне до смърт. Биеха се като побеснели псета. Деряха лицата си, мъчеха се да се докопат до очите или да бръкнат в устата и да откъснат цяла буза. Хапеха се, мушкаха, блъскаха се с лакти и колене.
Нещо изпращя като младо дръвче и някой изрева от ужасна болка.
Харло се изправи. Видя, че държи голям кръгъл камък.
Веназ беше счупил лявата ръка на непознатия и сега го възсядаше, блъскаше го с юмруци в лицето — а другото момче се мъчеше да се защити със здравата си ръка.
Харло пристъпи зад Веназ, погледна надолу и го видя така, както непознатото момче трябваше да е видяло самия него, легнал в пръстта, докато го убиваха. Вдигна камъка и го стовари върху темето на Веназ.
Веназ изкрещя, почти нечовешки хрип изригна от гърлото му. Пусна другото момче и се надигна. Обърна се и зяпна Харло. Усмихваше се. Зъбите му лъщяха като нащърбени късове бяла глина между вадичките кръв, стичащи се от носа му. Очите му се бяха издули и бяха станали мътни. А после краката му се огънаха, той залитна и се строполи в обраслия с трева изкоп край пътя.
Харло пристъпи и се взря в него. Веназ все още се усмихваше. Беше се изтървал и вонята принуди Харло да се дръпне назад, надалеч. Спря и коленичи до другото момче.
То седеше в прахта, притиснало до гърдите си счупената си ръка, косата му беше провиснала над лицето му.
— Здравей — каза Харло. — Ти кой си?
Ханут Орр стоеше в сенките зад хана „Феникс“ и чакаше първия от страхливата сган, който ще изхвърчи навън през кухненската врата. Човекът му трябваше вече да е вътре, да вдига врявата. Скоро значи.
Присви се на място при дивашкия рев, който отекна из града, последван от оглушителен гръм някъде откъм юг — но близо, — и пристъпи от средата на уличката. Някаква тътреща се фигура, която мина покрай него, трябваше бързо да се отдръпне встрани, за да не се блъснат.
— Внимавай, тъпако — сопна се Ханут, а след това погледна нагоре към ивицата мрак между сградите, която изведнъж лумна в червено и оранжево.
Беше последното, което видя.
Веднага щом се озова зад глупака, Газ се извъртя рязко, дясната ръка без пръсти замахна и се натресе с пукот в тила на жертвата му. Кост в кост, и не кокалчетата се натрошиха — твърде разбити бяха вече, много втвърдени, за да могат да се строшат. Не, това, което изпращя, беше вратът на Ханут Орр.
Газ вече замахваше с другата си ръка, докато тялото се смъкваше, лявата биеше в челото на мъжа, отхвърли главата назад като изсъхнала шушулка от прекършен стрък. Тялото шльопна долу, главата се люшна и клюмна на една страна.
Газ зяпна жертвата си и простена. Това не беше пиян, подпрял се на стената зад хана. Трябваше да се усети по тона на мъжа, когато му извика сърдито.
Беше благородник.
Сърцето му затупа бясно, заля го гореща вълна. Кокалчетата на ръцете му запулсираха.
— Торди — прошепна той. — Загазих, Торди…
Огледа уличката, не видя никого и тръгна, със сковани крака, свил безпръстите си ръце под брадичката си. У дома. Да, трябваше да се върне у дома и да е там цялата нощ, да, бил си е там цялата нощ…
„Загазих, загазих, ооо! Магове и некроманти, стражи навсякъде — чуй алармите — вече са го намерили! Ох, ох, ох, загазих, Торди, много загазих…“