Съветник Кол го беше затиснал на грапавия надраскан плот на тезгяха. Още малко и щеше да му счупи кръста. Главорезът на Ханут Орр изпъшка от болка.
— Чака значи? — изръмжа Кол. — Говняният ти шеф чака отвън, нали?
Главорезът разбираше от лоялност. Разбираше и жестоката необходимост да се оцелее. И, разбира се, нямаше никакъв спор между двете. Успя да кимне и изохка.
— Отзад. Той е отзад. Има още един отпред.
— И кого търсите?
— Всеки… ъъъ… всички вас. Не, чакай. Убиеца, онзи с двата ножа — онзи, дето е убил Горлас Видикас.
Видя как широкото и някак странно подпухнало лице на Кол се намръщи, а след това тежестта, притиснала гърдите му на тезгяха, се вдигна.
— Мийзи, този ако мръдне, го убий.
Жената с нелепия боздуган в ръцете пристъпи и студените й безжизнени очи се приковаха в него.
— Мръдни де — изсъска му.
Главорезът не посмя дори да мигне.
Видя как Кол се дотътри до ниския закръглен мъж с червената жилетка. Казаха си нещо, но толкова тихо, че не можа да чуе какво. А след това Кол мина зад тезгяха и след миг отново се появи с древен широк меч, който обаче изглеждаше съвсем на място в грамадните му ръце. Тръгна към вратата на кухнята, а дебелият тръгна след него — сигурно към задния вход.
Какво пък толкова. Ханут Орр беше нагъл тиранин. Щеше да си получи заслуженото, че и отгоре. Случват се такива неща.
Мъжът изведнъж се сети, че не беше издал нищо за двамата мъже, които чакаха пред имението на Кол. Какво пък, всичко това можеше да свърши съвсем добре, стига да успееше да се измъкне от този проклет хан, преди Кол да се набута в засадата пред имението си.
Адски шумно беше в града тази нощ — ах, да, беше последната нощ на празника Джедероун все пак. Разбира се, че щеше да е шумно, и по дяволите, искаше му се и той да е навън, да се весели, да танцува, да стисне мека плът, да се сбие с един-двама може би — но с някои, които да може да надвие, разбира се. Не като тези боклуци тука…
Кол и дебелият изведнъж отново се озоваха вътре. Изглеждаха объркани.
— Сълти, скъпа — сладко изгука дебелият и една от слугините се обърна към него — всички те се бяха превърнали в притихнала наплашена публика като неколцината клиенти, тъй че много очи я проследиха, когато тръгна към двамата. Дебелият продължи: — Изглежда, Ханут Орр го е сполетяла преждевременна кончина — още преди да излезем с Кол, уви. Я вземи да повикаш стражата…
Тя направи физиономия.
— Какво? Да изляза навън? На проклетите улици? Че там все едно са се разбеснели десет хиляди вълци, Круппе!
— Мила Сълти, Круппе уверява, нищо лошо няма да те сполети! Круппе уверява, да, и най-топло ще те утеши при триумфалното ти завръщане!
— О, колко поощрително. — Тя се обърна и тръгна към вратата. И измърмори: — Толкова, че да се хвърля в устата на първия вълк, който видя…
Но все пак излезе навън.
Стражът с обичното семейство и болните гърди беше на пресечката точно отсам градската стена, на една улица от хана „Феникс“ — и бързаше искрено разтревожен към шума от разрушения на юг (другият забушувал пожар в Квартала на именията не беше в пълномощията му) — когато чу, че някой го извика, и затова се обърна и вдигна високо фенера.
Някаква млада жена му махаше отчаяно.
Той се поколеба, а след това потрепери от някакъв вой, толкова силен и толкова близо, че очакваше да види демон. Затича към жената.
— В името на Гуглата! — извика й отдалече. — Прибирайте се вътре!
Видя я как се обърна и хукна към хана „Феникс“. Мярна някакво движение в уличката отсреща, но като се взря натам, не видя нищо. Задъхан изкачи стъпалата и нахълта вътре.
Няколко набързо избълвани думи и той последва съветник Кол и Круппе в задната уличка, където се струпаха около трупа на друг съветник. Ханут Орр, явно.
Стражът потрепери от болката, стягаща се като менгеме около гърдите му, и бавно клекна, за да огледа раните. Само два удара — което не приличаше на неговия човек, — но пък видът на раните…
— Мисля, че е убил и друг — промърмори той. — Неотдавна при това. — Вдигна глава. — И вие двамата не сте видели нищо?
Кол поклати глава.
Круппе — човек, когото стражът винаги беше гледал накриво, с голяма доза подозрителност всъщност — се поколеба.
— Какво? Говори, проклет крадец.
— Крадец? Вай, каква обида! Круппе просто оглеждаше с най-остро око естеството на ижеспоменатите рани по чело и тил.
— По това разбрах, че е същият, който уби десетки хора през последните няколко месеца. Някакво чуждоземно оръжие сигурно…
— Чуждоземно? Ни най-малко, предполага Круппе. Ни най-малко.
— Сериозно? Хайде, казвай.
— Круппе предполага, о, най-бдителний и доблестний стражю, че самите ръце са нанесли тези удари. Кокалчетата, ни повече, ни по-малко.