— Е, не, тук грешиш. Знам ги аз раните, които оставят юмруците.
— Но Круппе не казва „юмруци“. Круппе се изразява по-точно. Кокалчета каза, нали? Само кокалчета, без пръстите да им пречат…
Стражът се намръщи, след това отново погледна странната вдлъбнатина в челото на Ханут Орр. И изведнъж се изправи.
— Кокалчета… но без пръсти. Но… аз го познавам този човек!
— Нима? — Лицето на Круппе засия. — О, тогава е по-добре да побързаш, приятелю. И се пази, точно в тази нощ от всички нощи, наистина се пази.
— Какво? От какво да се пазя? За какво говориш?
— Ами, от Данъка се пази. От Данъка. Данта, сиреч. Хайде, побързай — ние ще приберем вътре горкия труп до заранта, когато се приготвят подходящите, ъъъ, приготовления. Колко много скърби в тази нощ! Върви, приятелю, и носи своето възмездие! Тази нощ е най-подходящата за това!
Всичко запулсира пред очите на стража, болката бе пропълзяла от гърдите до мозъка му. Усети, че му е трудно да мисли дори. Но… да, познаваше този човек. Богове, как се казваше?
Щеше да се сети, но засега само забърза по уличката и след това по друга, през странно запустелия град. Името щеше да се върне в ума му, но знаеше къде живее този кучи син, това го знаеше, а не беше ли достатъчно засега? Беше.
Мозъкът му запулсира. Засвяткаха оранжеви светлини, сух изпепеляващ зной го лъхна в лицето — богове, не беше добре, изобщо не беше добре. Имаше един стар знахар на улицата, на която живееше — утре щеше да го навести. Ужасната болка пронизваше крайниците му, но нямаше да се спре дори за да отдъхне.
Хванал беше убиеца. Най-сетне. Нищо нямаше да го спре.
Така че той продължи. Залиташе. Фенерът се люлееше в ръката му.
Газ бутна вратата, спря и се огледа. Тая тъпа жена дори не беше разпалила огнището — къде беше бе, мамицата й? Мина през единствената им стаичка, само три крачки на дължина до задната врата — и я отвори с ритник.
Там беше, разбира се, застанала с гръб към него, точно пред онзи тъп кръг от плоски камъни, който дни и нощи редеше и преподреждаше. Сякаш си беше загубила ума, а и този неин поглед напоследък… все едно, сега бяха в голяма беда.
— Торди!
Тя дори не се обърна. Каза само:
— Ела тук, мъжо.
— Торди, в беда сме. Загазих. Загазихме я, двамата — трябва да помислим — трябва да се махаме оттук… трябва да бягаме…
— Не.
Той пристъпи до нея.
— Слушай, глупава жено…
Тя вдигна небрежно ръка и нещо студено се хлъзна и се вряза през гърлото му. Газ зяпна, вдигна осакатените си ръце и напипа горещата кръв, потекла по шията му.
— Торди? — Думата изклокочи от гърлото му.
И се смъкна на колене, а тя пристъпи зад него и с леко бутване го събори по очи върху кръга от плоски камъни.
— Ти беше добър войник — промълви. — Пожъна толкова много животи.
Той изстиваше, вледеняваше се. Понечи да се надигне, но никаква сила не му беше останала, никаква.
— И аз — продължи тя. — Аз също бях добра. Сънищата… той направи всичко толкова просто, толкова ясно. Бях добър зидар, съпруже, подготвих всичко… за теб. За него.
Ледът, който изпълваше Газ, изведнъж бръкна навътре, толкова дълбоко навътре в него, колкото беше възможно да стигне, и той усети как нещо — нещо, което беше негово и само негово, нещо, което се наричаше „аз“ — се сгърчи, а след това запищя в ужас и болка, докато студът го поглъщаше, късаше и гълташе и къс след къс от живота му просто изчезваха, къс след къс, след…
Торди пусна ножа и отстъпи назад, когато Качулатият бог, Гуглата, Господарят на смъртта, Върховният крал на Дома на убитите, Прегръщащият падналите, започна да се въплъщава физически на каменния подиум пред нея. Висок, загърнат в мръсен изгнил халат в зелено, кафяво и черно. Лицето бе скрито, ала очите бяха като две едва видими цепки, смътно светещи в непрогледния мрак, както и жълтите зацапани бивни.
Гуглата стоеше на оплисканите с кръв камъни в една жалка градина в заден двор в квартала Джадроуби в град Даруджистан. Не призрачно видение, не скрит зад було на засланяща сила, не дори като духовно послание.
Не. Това беше Гуглата.
Богът.
Тук. Сега.
А из града, във всички посоки, воят на Хрътките се надигаше в пронизващо ушите, разкъсващо душите кресчендо.
Господарят на смъртта бе дошъл. За да закрачи по улиците на града на Синия пламък.
Стражът излезе на бедняшката улица срещу съборетината на серийния убиец, но едва успя да я види през пулсиращите вълни от тъмнина, които прииждаха от всички страни, все по-бързо и по-бързо, все едно ставаше свидетел на някакво дивашко, кошмарно свиване на времето, когато денят се превръща в нощ и нощта в ден, и така до безкрай. И сякаш по някакъв начин връхлиташе в собствената си старост, право към сетния си смъртен миг. Грохот изпълваше главата му, разкъсваща болка гореше гърдите му, и ръцете му също, и врата. Челюстите му бяха стиснати толкова силно, че трошеше зъбите си, и всяко вдишване беше агония.