Надолу и надолу и…
… и летеше във въздуха. Беше се спънал, изтървал беше перилото, а площадката далече на долния етаж се втурна нагоре, за да го посрещне.
— Вие двамата ще се утрепете някой ден! — казваше винаги мама. — Бесяващо! — И това го казваше често.
Падна. Край на играта.
Проклетият нрав на сестра му си отиде и никога вече не се върна. А мама никога повече не изрече думата „бесяващо“. На нея, разбира се, не й хрумна, че внезапното й изчезване от ума й е защото малкото и момче я е взело със себе си, последната дума, за която беше помислило. Беше я взело, както се взема играчка или одеялце. За утеха в своя нов тъмен свят.
Бенук Фил седеше и гледаше майка си — как изтлява. Някаква болест я разяждаше отвътре. Беше спряла да говори, спряла беше да иска каквото и да било; беше като чувал с пръчки, когато я вдигна, за да я отнесе до коритото за къпане, за да измие всичката лигава жълта слуз, която течеше от нея напоследък. Усмивката й, която му беше казвала толкова много за обичта й към него и за срама й от това, в което се бе превърнала, от тази ужасна загуба на достойнство — се бе променила в нещо друго: зяпнала уста, сбръчкани устни, всеки дъх — хрипливо изпъшкване. Ако това бе усмивка, то тя се усмихваше на самата смърт, а това му бе трудно да понесе. Да вижда това. Да разбира какво означава то.
Скоро щеше да е. А Бенук не знаеше какво да прави. Тя му беше дала живота. Беше го хранила, беше го топлила. Беше му дала думи, с които да живее, правила, които да му помогнат да оформи живота си, себе си му беше дала. Не беше умна много, нито беше мъдра. Беше си обикновена жена, трудеше се, за да могат да преживеят, а още повече се трудеше, когато тате отиде да се бие в Пейл, където сигурно беше умрял, макар те така и да не научиха какво е, що е. Просто тате не се върна.
Бенук седеше и кършеше ръце, слушаше дишането й, съжаляваше, че не може да й помогне, че не може да я изпълни със своя дъх, да я изпълни толкова, че да може да си отдъхне, да има един-единствен поне, последен миг, в който да не страда, един последен миг на безболезнен живот, а след това вече да може да си иде…
Но тук, невидима за никого, беше същинската истина. Майка му беше умряла преди осем дни. Той седеше срещу един празен стол, а онова, което се бе прекършило в ума му, го държеше в плена си през тези осем дни и нощи. Гледаше, къпеше, обличаше. Нещата, които правеше за нея, миговете на отчаяна грижа и любов, а след това отново към бдението — и нямаше никаква светлина в очите й, и с нищо не показваше, че чува каквото й говори, думите му за обич, думите му за благодарност.
Пленен. Изгубен. Без да яде, без да прави нищо.
И тогава дланта на Гуглата погали челото му и той клюмна в стола си, а душата на майка му, която се рееше през всичките тези дни изтерзана в онази ужасна стая, се плъзна към него за вечна прегръдка.
Понякога представата за истинско избавление е стъписваща.
Аваб Тенит си представяше как взима деца в леглото си. Не се беше случило още, но скоро щеше да го направи съвсем реално. Междувременно обичаше да връзва въже около шията си, проклета примка всъщност, докато мастурбираше под одеялата, а нищо неподозиращата му жена търкаше мръсните чинии в кухнята.
Тази нощ възелът се затегна и не се разхлабваше. Всъщност дори се затягаше още по-здраво и по-здраво, колкото повече се бореше с него, и докато се изливаше, животът му също се изля.
Жена му влезе в стаята — изморена, със зачервени и напукани от къщна работа ръце, а на езика й бе готова поредната зла клетва за пройдохата й съпруг — и спря и зяпна. Зяпна подутото синкавосиво лице, едва разпознаваемо — и все едно хиляда пръта олово се смъкнаха от раменете й.
Нека псетата вият цяла нощ вън в нощта. Нека бушуват пожарите. Тя беше свободна и животът й занапред си беше само неин и на никой друг. Завинаги и завинаги.
След седмица една съседка щеше да я види да минава по улицата и щеше да каже на приятелки същата вечер как Нисала изведнъж била станала красива, изумителна всъщност, изпълнена с живот, изглеждала години и години по-млада. Като мъртво цвете, изведнъж преродило се, огнен цвят под ярката и топла слънчева светлина.
А после двете стари клюкарки щяха да замълчат, и двете изпълнени с тъмни помисли, с онези „ами ако“ и „може би“, които правят живота тъй забавен и освен това дават повод за много приказки, нали.