Междувременно десетки деца щяха да останат невинни още за малко, вместо да ги сполети друго.
Вдовицата Лебил беше общо взето благоразумна жена. Но понякога тази нежна кротост се изкривяваше в нещо зло, нещо толкова изпълнено с ярост, че надмогваше повода за появата си. Едно и също нещо предизвикваше изпепеляващия и гняв. Едно и също, винаги.
Саборган Дебелака живееше над нея и напоследък всяка нощ — когато свестните хора трябваше да спят, макар че честно казано, кой можеше да спи в тези безумни нощи, когато лудото празненство по улиците звучеше неудържимо — беше започнал да тича там горе, назад-напред, тича и тропа, моля ви се!
Кой може да заспи под такъв тътен?
Затова тя се измъкна от леглото, простена от болката в бедрата, взе един от бастуните си, качи се на кекавия стол и затропа по тавана. Гласът й беше твърде тънък и слаб — изобщо нямаше да я чуе, ако му завикаше. Само бастунът можеше да свърши работа. А тя знаеше, че я чува, знаеше го, но нещо да се променяше?
Не! Никога!
Не можеше да продължава така! Не можеше!
Туп-туп, драс, туп, драс, туп-туп — и тя тропаше и тропаше, и тропаше, ръцете й пламнаха, раменете й се схванаха. Тропаше и тропаше.
Саборган наистина бе чул възмутеното тропане на вдовицата, ала уви, беше се изгубил в своя собствен свят и танцуваше с Белокосата императрица, която бе дошла от някой друг свят сигурно, точно в неговата стая, и музиката изпълваше главата му, и беше толкова сладка, така вълшебна, а ръцете й бяха меки като гълъбици и той ги държеше колкото може по-нежно в тромавите си дебели пръсти. А колкото и крехки и меки да бяха дланите й, императрицата водеше, дърпаше го назад-напред така, че той никога не оставаше съвсем в равновесие.
Белокосата императрица си беше съвсем истинска. Беше всъщност мъничък демон, прилъган и пленен в робство в това древно жилище в самия край на квартал Джадроуби. Задачата й, от самото начало, беше една-единствена: проклятие, наложено й от една невротична донякъде вещица, мъртва вече от три столетия.
Белокосата императрица беше обвързана със задачата да избива хлебарките в същата тази стая. Ограниченията на начина, по който го правеше, след десетилетия и столетия бяха отслабнали и бяха оставили на вече съвсем побъркания демон свободата да импровизира.
Този смъртен имаше огромни стъпала — най-привлекателната му черта — и когато танцуваха, той затваряше очи и тихо плачеше, а тя можеше да насочва тези стъпала към всяка проклета хлебарка, пропълзяла по мръсния под. Стъп, хрус, стъп, хрус — там! Голяма — стъпчи я! Хрус и размажи, хрус и размажи!
В тази самотна стая освен насекомите, които живееха в ужас, имаше чиста, неподправена радост, прелестно задоволство и най-сладка любов.
Всичко това рухна заедно с пода. Изгнили греди, дъски и дебел гипс се срутиха върху вдовицата Лебил и я уби колкото тежестта на отломките, толкова и слисването.
Бедният Саборган, изтървал от ръцете си надалата жален вопъл Белокоса императрица, пострада от имплозията на един нанизан в ануса му бастун — о, самото описание на това кара човек да потръпне! — и това нанизване се оказа най-фатално. Колкото до самата Белокоса императрица, е, след миг на неописуем ужас проклятието се разкъса и най-сетне я освободи, за да се върне у дома си, в царството на Кралете хлебарки (о, добре, това последното закръгленият мъж си го поизмисли. Ще простите, нали?). Кой знае къде отиде тя? Единственото сигурно е, че изтанцува всяка стъпка по пътя си.
Смътният бумтеж от срутил се под в една порутена жилищна сграда горе остана незабелязан за Себа Крафар, Майстора на Гилдията на убийците, докато се олюляваше в подземния коридор, устремен към убежището си.
Никога ли нямаше да свършат всички тези бедствия? Всичко беше започнало с онзи проклет култ към Ралик Ном, а след това, точно преди прахта да улегне над него, първият им голям договор се обърна против най-войнствената и зла сбирщина ханджии, която можеше да си представи човек. А онова, което последва?
Подозираше, че е единственият оцелял. Беше оставил стрелците с арбалети да прикриват отстъплението му и никой от тях не го беше догонил; а сега, с пълните с газ кухини, които гърмяха една след друга, се беше озовал в изоставен лабиринт от тунели, тичаше през сипещата се прах и кашляше.
Всичко беше рухнало. Развалини. Беше унищожил цялата проклета Гилдия.