Щеше да се наложи да започне отново.
Тази мисъл го възбуди. Да, можеше да го пресътвори. Лично. Самият той. Без нищо минало, което да го обременява. Нова структура. Нова философия дори.
Такива… възможности.
Залитна в кабинета си, право към писалището, и се подпря с две ръце на олющения плот. А после огледа намръщено купчината свитъци и видя документи, разпръснати по пода… Какво ставаше, в името на Гуглата?
— Майстор Крафар, нали?
Гласът го накара да се обърне рязко.
И видя жена, опряла гръб на стената до входа. Зареденият арбалет беше отпуснат, върхът на стрелата опираше в отъпкания пръстен под.
Себа Крафар се намръщи.
— Коя си пък ти в името на Гуглата?
— Не ме ли познаваш? Каква небрежност. Аз съм Бленд. Една от собственичките на „При К’рул“.
— Онзи договор е прекратен. Приключихме с вас. Вече не…
— Не ме интересува. Искам името. На онзи, който ви е предложил договора. Значи, можеш да ми го кажеш веднага и ще си изляза оттук и повече не се виждаме, и всичките ти неприятности ще приключат. Гилдията е премахната от уравнението. Сметнете го за подарък, но само сега е моментът да го получите.
Той я огледа, за да прецени шансовете си. Не изглеждаше кои знае колко опасна. Нямаше как да вдигне арбалета навреме — две бързи крачки и щеше да забие два ножа в корема й. А след това щеше да прати бележка на Хъмбъл Межър, че е свален още един — с което оставаха… колко? Двама или трима? Щяха да му платят добре за това, а Гуглата знаеше, парите му трябваха, щом щеше да започва отново.
Затова атакува.
Не беше сигурен какво точно се случи. Нали вече беше извадил ножовете, а тя си стоеше кротко пред него… а после лакътят й се натресе в лицето му, разби му носа и го заслепи от болка. И неясно как двата ножа — единият насочен под гръдния кош, а другият по-надолу, — не улучиха. Единият беше блокиран, а другият мина съвсем встрани и се заби в стената.
Коленете му омекнаха, но само за миг, понеже Себа Крафар беше як като бик. Поражението бе нещо, от което бързо трябва да се отърсиш и след това просто да го понесеш, тъй че той приклекна и опита с косо посичане, с което да изкорми тая кучка.
Нещо кораво се натресе в китката му, ножът изхвърча настрани и костите му изпращяха. Той залитна назад, издърпа другия нож от стената и отчаяно замахна. Тя обаче докопа китката му и палецът й се заби в основата й като железен пирон. Ножът изпадна от изтръпналите му пръсти. А тя изви ръката му силно, избута рамото му надолу, а с него и главата…
Където я посрещна вдигащо се нагоре коляно.
Един счупен нос, ударен отново, ударен здраво при това, не е нещо, от което можеш да се отърсиш. Зашеметен, останал без капка воля, той падна по гръб. Някакъв инстинкт го накара да се надигне отново.
Стрелата го удари ниско отдясно, точно над бедрото, и се вряза в черния дроб.
Себа Крафар се свлече.
Изгледа жената с насълзени очи.
Малазанка, да. Бивш войник. Не, не просто войник. От Подпалвачите на мостове. Беше се присмивал доскоро, щом чуеше това. Подпалвачи на мостове? Е, и какво? Поредната тъпа фукня. Той беше професионален убиец. Кръвен роднина на Тало Крафар, а той, виж, беше мъж страшилище…
Свален от стрела на арбалет. Убит като глиган в гората.
Тя се приближи и застана над него.
— Много глупаво, Себа. Честно казано, учудена съм, че още не си умрял, но пък имаш късмет, че не си. — Наведе се и вдигна пред очите му малка стъкленица. — Ако излея това в раната — след като извадя стрелата тоест и стига да преживееш това — е, има шанс да живееш. Тъй че да го направя ли, Себа? Дали да спася жалкия ти задник?
Той я зяпна. Богове, болеше го. Ужасно.
— Името — каза тя. — Дай ми името и имаш шанс да оцелееш. Обаче побързай все пак. Времето ти изтича.
Гуглата ли витаеше тук? В това място, заровено дълбоко под улиците? Ами да, разбира се.
Себа й даде името. Дори я предупреди — не се забърквай с тоя, проклета пепелянка е. Има нещо там, в очите му, заклевам се…
Бленд остана вярна на думата си.
Тъй че Гуглата си тръгна.
Лавина от внезапна смърт, необясними злополуки, нещастни свършеци и ужасни убийства изпълваха всяко жилище, всеки ъгъл и всеки бордей като разширяващ се прилив, гибелен потоп, който пълзеше от всички страни през окаяния град. Никоя възраст не бе пощадена, никоя тежест на справедливост не накланяше тези везни. Смъртта взимаше всички: знатно родени и бедняци, болни и здрави, престъпници и жертви, необичани и обожавани.