Толкова много сетни дихания: въздъхнати, изплакани, изревани с гняв, в неверие, в изтръпнала почуда. И ако тези дихания можеше да се слеят в гъста, пареща гмеж на ужас и потрес, то из целия град нямаше да може да се види нито едно кълбо от син пламък.
Имаше оцелели. Много, много оцелели — всъщност повече оцелели, отколкото мъртви — но уви, беше почти наравно — тази мярка, тази безмилостна жътва.
Богът вървеше на изток, извън квартал Джадроуби и в Крайезерния, а оттам — в именията.
Тази нощ не беше свършила. Ох, леле, изобщо не беше свършила.
Невидима в катраненото черно на тази безлунна, задавена от пушеци нощ, една огромна фигура се понесе ниско над хълмовете Джадроуби, на запад и над търговския път. Щом доближи мъгливите светлини на градчето Беля, се сниши още, ноктестите крака почти забърсаха чакъла на пътя.
Над нея малки същества биеха с криле, кръжаха, гмуркаха се и отново излитаха нагоре. Те също не издаваха никакъв звук в тъмното.
Един койот, който тъкмо се канеше да пресече пътя, замръзна на място.
Тежък упоителен аромат го обля като топла знойна вълна и там, където допреди миг имаше само черни безформени облаци, хлъзгащи се във въздуха, вече имаше нещо — нещо-човек, от онези, с които койотът воюваше в черепа си със страх, любопитство и гибелно коварство — и вървеше по пътя.
Но това нещо-човек беше… различно.
Спря пред койота, извърна глава и го погледна.
Койотът притича. Всеки мускул, всеки инстинкт му крещеше за плахо отстъпление и все пак, сякаш притеглен от огромна сила, койотът вдигна глава, присви уши и пристъпи към нещото.
А то се пресегна и облечените в ръкавица пръсти погалиха валчестото му теме.
И звярът се втурна, затича колкото краката му го държат в нощта, през огромната, необятна равнина на юг.
Освободен, благословен, облагодетелстван от толкова изтерзана любов, че щеше да преживее остатъка от годините си сред тревисто море от радост и възторг.
Преобразен. Без никаква особена причина, без никаква мрачна цел. Не, това докосване бе съвсем случайно и непреднамерено, взаимно празненство на живота. Разберете го или го прекрачете в сляпото си лутане. Ролята на койота е приключила и той тича в нощта със сърце, грейнало като огнена звезда.
Дарове, които да смаят очите.
Аномандър Рейк, Син на Тъмата, крачеше сред съборетините на градчето Беля. На портата не се виждаха стражи. Огромните крила бяха залостени.
Отвъд, откъм самия град, тук-там бушуваха пламъци, мятаха издути наметала от огрян от искри дим в черната нощ.
Стигна на пет крачки от портата и нещо изтрака и крилата се разтвориха широко. И неспрян, незабелязан, Аномандър Рейк влезе в Даруджистан.
Посрещна го вой, като развихрена лудост.
Синът на Тъмата се пресегна над рамото си и извади от ножницата Драгнипур.
Пара се завихри от черното острие, усука се в безплътни вериги, които се изпъваха, докато той крачеше по широката пуста улица. Изпъваха се и се повличаха зад него, а от всяка намотка изникваха други, а от тях — още и още, цяла гора от железни корени, които запълзяха и зашепнаха по камъните.
Никога не беше призовавал тази поява. Сдържането на тази кървяща мощ бе акт на милост — към всички онези, които можеха да я видят, които можеха да проумеят значимостта й.
Но в тази нощ Аномандър Рейк имаше други неща наум.
Вериги от дим, вериги и вериги, и вериги, толкова много, гърчещи се по дирята му, че запълваха цялата улица, пропълзяваха и се изливаха навън в страничните улици и улички, под портите на имения, под врати и през прозорци. Катереха се по стени.
Дървени прегради се разсипваха — врати и первази, порти и рамки на прозорци. Камъни се пукаха, тухли бълваха хоросан. Стени се огъваха. Сгради простенваха.
Вървеше напред, а веригите се изпъваха.
Не беше нужно все още да се навежда напред на всяка стъпка. Не беше нужно все още да издава и най-малкото, което да издаде силата на волята, която се искаше от него.
Вървеше напред.
Из целия обсаден град магове, вещици, чародеи и заклинатели стискаха главите си, затворили очи под непоносимия натиск. Падаха на колене. Олюляваха се. Свиваха се на кълбо на пода като бебета в утроба, докато светът наоколо стенеше.
Бушуващи огньове потръпваха, рухваха в себе си и умираха в безмълвно дихание.
Воят на Хрътките секна, сякаш някой ги бе стиснал за гърлата.
В една покрита със застинала лава яма две сестри близначки замръзнаха насред усилието да си извадят очите. Сред издути облаци зловонна пара, до коленете в магма, която кипеше на въртоп като езеро от разтопена смет, сестрите спряха и бавно вдигнаха глави.