Сякаш за да подушат въздуха.
Драгнипур.
Драгнипур.
Надолу от Именията, преди издължения клин на Дару, а оттам през друга порта и на главния булевард в Крайезерния, минаващ успоредно на бреговата линия. Щом стигна правата отсечка на този булевард, Синът на Тъмата спря.
На четири улици от същия този широк път Качулатия бог, Господарят на смъртта, спря погледа си на среброкосата фигура, която сякаш се бе поколебала, но само за миг, преди да продължи приближаването си.
На свой ред Гуглата усети безпокойство, но все пак продължи да крачи напред.
Мощта на меча бе изумителна дори за бог.
Изумителна.
Ужасяваща.
Приближаваха се, с отмерени стъпки. Още и още.
Хрътките бяха млъкнали. Димът от гаснещите огньове бе надвиснал ниско, едва огрян от треперливата синкава светлина на газта. Велики гарвани закръжиха, разкъсваха черните облаци, настъпваха и се отдръпваха; няколко мига преди двамата да застанат един срещу друг, гигантските птици започнаха да кацат по покривите над улицата, в редици и на купчини, десетки и стотици.
Бяха тук.
За да видят.
За да узнаят. За да повярват.
И току-виж — да пируват.
Вече само три крачки между тях. Гуглата забави стъпките си.
— Сине на Тъмата. Аз премислих…
И мечът изсвистя и посече Господаря на смъртта в шията и се хлъзна през нея.
И главата на Качулатия бог се завъртя в прерязаната си платнена торба, а тялото под нея залитна назад и отхвърли от себе си онова, което бе загубило.
Последва тежък, силен пукот, щом главата на бога се удари в каменната настилка, завъртя се, спря и очите зяпнаха безжизнени.
Срещу мъртвия бог Аномандър Рейк, с изопнато от болка лице, се мъчеше да остане изправен.
Тежестта, която се бе стоварила на плещите му в този момент, бе невидима за смъртно око, невидима остана дори за Великите гарвани, надвесени напред от всички страни, но страховитата й сила бе неоспорима.
Синът на Тъмата, с Драгнипур в едната ръка, се наведе и се преви като грохнал старец. Върхът на меча изстърга и се заби в пролуката между четири каменни плочи. И Аномандър Рейк започна да се отпуска на него с всеки мускул изопнат докрай, а краката му бавно поддаваха — не, не можеше да устои под това бреме.
И той се смъкна долу, с меча пред себе си, с двете ръце на кръстатия предпазител на дръжката, свел глава пред Драгнипур. И само тези подробности бяха единственото, което го отличаваше от бога насреща му.
Бяха един срещу друг на колене — като огледални отражения. Единият подпрян на меч, с чело, притиснато в лъскавото, обвито в дим острие. Другият обезглавен, с ръце отпуснати с дланите нагоре на бедрата.
Единият бе мъртъв.
Другият, в този момент, дълбоко… уязвим.
Нещата забелязаха.
Нещата идеха. И идеха бързо.
А тази нощ… ами че тя е свършила едва наполовина.
22.
Не спряха за нощта. Пътника крачеше напред към треперливия, пулсиращ в пурпур блясък на града на север. Понякога, щом двамата с Карса препуснеха напред към следващото възвишение, за да приковат отново погледи към далечните пожари, Сеймар Дев се плашеше, че може, щом ги настигне, да размаха меча си. Да ги посече и двамата. За да може да яхне Хавок и да препусне в галоп право към Даруджистан.
Нещо ужасно се беше случило в този град. Нервите й бяха пламнали. Черепът й сякаш пращеше от някакъв проникващ вътре натиск, който се усилваше с всяка следваща стъпка напред. Чувстваше се като в треска, призляваше й, устата й беше суха като прах и тя се държеше за мускулестия гръб на Карса Орлонг все едно, че беше мачта на подмятан от бурята кораб. Не беше промълвила нищо вече от доста време и й липсваше куражът да наруши това гробовно мълчание.