На по-малко от една левга от тях градът гореше и тътнеше.
Когато Пътника ги застигна обаче, беше все едно, че не съществуваха. Мърмореше си нещо под нос. Смътни аргументи, изсъскани отрицания, задъхано изречени странни несвързани фрази, всяка от които звучеше като оправдание за нещо, което е направил, или за нещо, което предстои да направи. Понякога тези болезнени фрази звучаха като оправдание и за двете. Бъдещето, слято с миналото, кипящ въртоп с една изтерзана душа в самия му център. Не можеше да понесе да го слуша.
Обсебеността му беше лудост, треска. И беше ужасна. Невъзможно беше да не видиш пораженията, които нанася, тясната коварна пътека, по която човек трябваше да върви като между стени от тръни, забиващи острите си като ножове бодли. Погрешна стъпка — и се пролива кръв, и скоро се превръщаш в купчина рани, насечени и кървящи, сляп за всичко друго освен за онова, което те чака някъде напред.
А ако намереше това, което търси? Ако спечелеше в последната си битка — каквато и да се окажеше тя? Какво щеше да стане тогава с Пътника?
„Това ще го убие.“
„Основанието му да живее… приключило.“
„Богове на бездната, няма да мога да понеса да видя тази сцена. Не смея.“
„Защото и аз имам своите обсебености…“
Пътника крачеше и мърмореше. Тя и Карса яздеха Хавок, но дори и този страховит звяр се плашеше, дърпаше се назад, все едно нещо физически напираше срещу него, отмяташе глава и биеше пръстта с копита.
Най-сетне, след като конят почти се вдигна на задните си крака, Карса изръмжа глухо и дръпна юздите.
— Слизай, вещице — каза й, докато Пътника ги подминаваше отново. — Нататък ще вървим пеш.
— Но Хавок…
— Хавок може да се погрижи за себе си. Когато ми потрябва, ще се намерим.
Слязоха и Сеймар изпъшка:
— Уморена съм. Главата ми е като мокро гърне в пещ — ще се пръсне. Карса…
— Остани тук, ако искаш — каза той, без да откъсва очи от гърба на Пътника. — Аз ще продължа.
— Защо? Където и да отива, това е негова битка, не твоя. Не можеш да му помогнеш. Не трябва да му помагаш, Карса — разбираш го, нали?
— Мога да му пазя гърба…
— Защо? Пътувахме заедно по взаимна изгода. И това вече свърши. Не го ли чувстваш? Свърши. Направиш ли една грешна стъпка — изпречиш ли му се на пътя — и той ще извади онзи меч. — Вдигна ръце и стисна очите си. Огнени искри подпалиха вътрешния й свят. Не беше по-различно от онова, което се виждаше в града пред тях. Свали ръце и примига насълзена към тоблакая. — Карса, в името на милостта, нека… нека го оставим на… каквото е там в Даруджистан.
— Вещице, ние вървяхме по диря.
— Какво?
— Диря. — Изгледа я отгоре. — Хрътките.
Тя погледна отново към града. Огнено кълбо изригна нагоре и след няколко мига земята под нозете им изтътна. „Хрътките. Те разкъсват града!“
— Не можем да отидем там! Не можем да влезем в онова!
Карса оголи зъби.
— Не вярвам на тия зверове. За да защитят Пътника ли са тук? Или да го сразят в някоя убийствена игра по улиците? — Поклати глава. — Няма да се закача за петите му, вещице. Ще стоим на почтително разстояние, но ще му пазя гърба.
Искаше й се да запищи. „Глупав, упорит, твърдоглав, задръстен кучи син такъв!“
— А кой ще пази нашите гърбове?
Внезапна чернота изригна в ума й и сигурно беше залитнала, защото когато отвори очи, Карса я беше вдигнал и я гледаше с искрена загриженост.
— Какво те мъчи, Сеймар?
— Идиот такъв, не го ли усещаш?
— Не — отвърна той.
Помисли си, че я лъже, но нямаше сили да го предизвика. Чернотата й се беше сторила огромна и бездънна, паст, зейнала жадно, за да я погълне. А най-ужасяващото бе, че нещо в нея беше изкусително. Плувнала в пот, с разтреперани крака, тя се задържа за ръката на Карса.
— Остани тук — каза й тихо той.
— Не. Все едно е.
Той се изправи рязко и тя видя, че се е обърнал натам, откъдето бяха дошли.
— Какво… какво има?
— Онази проклета мечка — върнала се е.
Тя погледна. Да, ето там, на стотина крачки от тях — огромна черна фигура. Не се приближаваше.
— А ако иска мен? — прошепна Сеймар.
— Ако останеш, може да го разбереш, вещице.
— Не. Ще последваме Пътника. Решено е.
Карса помълча за миг, после изпъшка.
— Мисля, че…
— Какво?
— Нали искаше да знаеш, преди малко, кой ще пази нашите гърбове.