Тя се намръщи, а след това ахна тихо и отново примижа към чудовищния звяр. Беше просто… надвиснал, огромната глава се поклащаше, спираше се и вдигаше муцуна към тях.
— Не бих се доверила на това чудовище, Карса, не бих се доверила изобщо.
Той сви рамене.
Но Сеймар все още се съпротивляваше, загледана този път в нощния свод над тях.
— Къде е проклетата луна, Карса? Къде в името на Бездната е проклетата луна!?
Каллор вече беше сигурен. Сили се бяха стекли в Даруджистан. Сблъскваха се с убийствена последователност и беше пролята кръв.
Живееше заради такива неща. Внезапни възможности, неочаквана мощ и власт, падащи в ръцете му. Предчувствието отново се пробуди в него.
Животът подхвърля на пътя ни всевъзможни избори и мерилото за цената на един човек е в това дали притежава нужния кураж, безочливата решителност, за да сграбчи и да не пусне. Каллор никога не се проваляше в такива мигове. Нека го бие проклятието, нека го сразява; нека поражението го събаря и разбива отново и отново. Щеше отново да стане, да отърси прахта и да започне отново.
Знаеше, че светът е прокълнат. Знаеше, че проклятието, което го терзае, не е по-различно от движението на самата история, безкрайния низ от провали, детинските триумфи, които все пропадаха, щом човек престанеше да гледа. Или да внимава. Знаеше, че самият живот поправя ужасните неравновесия просто като сгъне всичко и започне отново.
Твърде често учени и историци виждаха принципа на сливането с тесен, свит фокус. В термините на асценденти, богове и велики сили. Но Каллор разбираше, че събитията, които описваха те и над които разсъждаваха постфактум, са само концентрирани изражения на нещо много по-мащабно. Цели векове, слети в хаос и смут, в анархията на самата Природа. И едва малцина проумяваха бедствието, изригнало около тях. Не, те просто продължаваха от ден в ден със своите жалки задачи, свели очи към земята, преструващи се, че всичко е просто чудесно.
Природата не държеше да ги спипа за яките, да ги разтърси здраво и да ги принуди да отворят очи. Не, Природата просто ги измиташе извън борда.
И честно казано, заслужаваха точно това. Нито трошица повече. Намираха се, разбира се, и такива, които гледаха с ужас на подобно отношение, а след това обвиняваха Каллор, че бил чудовище, лишено от състрадание, че погледът му бил затъмнен непоправимо и разни подобни глупости. Но те грешаха. Състраданието не е заместител за глупостта. Сълзливата загриженост не може да замести хладното осъзнаване. Съчувствието не премахва суровите факти на бруталното, непоколебимо наблюдение. Твърде лесно е, твърде евтино, да се гризеш и да кършиш ръце, да хленчиш с искрено съпричастие — адски самооправдателно, защото всъщност предлага идеалното извинение да не правиш абсолютно нищо, приел позата на благочестивостта.
Каллор нямаше време за такива игри. Вирнатият нос просто те улеснява да срежеш гърлото под него. А стигнеше ли се до този избор, е, той никога не се колебаеше. Толкова сигурен, колкото сила на Природата беше Каллор.
Вървеше напред, краката му изскубваха от корен заплетените треви. Над него се беше ширнала странна безлунна нощ и хоризонтът на запад — слънцето се беше смъкнало отдавна — се гърчеше с карминени отблясъци.
Щом стигна високия път отъпкан чакъл, тръгна по него, забърза към очакващия го град. Пътят слизаше надолу, след това започна дълго, изпънато право напред изкачване. Щом стигна билото, Каллор спря.
На сто крачки напред някой беше запалил четири факли на високи пилони, където се събираха четири пътя, квадрат с ярка огнена светлина на кръстопътя. Сгради не се виждаха, нищо, което да даде основания за такова съоръжение. Той се намръщи и продължи напред.
Когато се приближи, видя, че някой седи на крайпътния камък под една от факлите. Скрит под качулка, неподвижен, отпуснал ръце на коленете си.
За миг Каллор изпита тревога. Изстърга с ботуш в чакъла и видя как качулката бавно се вдигна. Непознатият се изправи.
„Проклятие.“
Непознатият вдигна ръка, смъкна качулката, направи няколко крачки и застана в центъра на кръстопътя. Каллор го позна и смут нахлу в душата му.
— Не, Спинок Дурав, не.
Тайст Андий извади меча от ножницата.
— Върховни кралю, не мога да те пусна да минеш.
— Остави го сам да води своите битки!
— Не е нужно да е битка — отвърна Спинок. — Бивакът ми е ей там, край пътя. Можем да седнем край огъня и да пием греяно вино. А на заранта можеш да се обърнеш и да си тръгнеш обратно. Даруджистан, Върховни кралю, не е за теб.
— Проклет глупак. Знаеш, че не можеш да ме надвиеш. — Изгледа с яд воина, разколебан. Част от него искаше… богове… част от него искаше да заплаче. — Колко още от верните му и храбри следовници иска да умрат? И за какво? Чуй ме, Спинок. Никаква вражда не изпитвам към теб. Нито към Рейк. — Махна с ръка назад. — Не съм враг дори на онези, които ме преследват. Послушай ме, моля те. Винаги съм те уважавал, Спинок — кълна се в Бездната, негодувам само от това как Рейк те използваше…