Защото Андарист ни каза така?
— Защото Андарист ни каза така. Защото той беше озлобен. И наранен. Мислеше, че може да вземе децата на брат си и да ги направи свои, по-негови, отколкото на Рейк.
Ненанда…
— Той имаше най-разредената кръв от всички. Знаехме това. Ти също го знаеше. Това го правеше твърде предсказуем. Това навярно го уби. Брат, баща, син — тези пластове са толкова скъпоценни, нали? Погледни ги отново, любовнико мой, убиецо мой, но този път… с очите на дракон.
Но, Фаед, не знам как! Как да направя това?
Тя нямаше отговор. Това изобщо нямаше да е лесно, нали? Фаед не беше лесен спомен, не беше мил, добронамерен призрак. Нито собствената му мъдра съвест. Не беше нищо такова.
Беше просто една от близките, чиято кръв бе зацапала ръцете на Нимандър.
Беше спрял да върви. Стоеше, обкръжен от забрава.
— Ръцете ми — прошепна той. И бавно ги вдигна. — Опетнени. Опетнени, да.
Кръвта на близки. Кръвта на Тайст Андий. Кръвта на дракони.
Която грее, като два маяка. Която зове, призовава, отпраща светлина, докато…
Една женска ръка се протегна сякаш отникъде и се стегна студена на рамото му.
И изведнъж тя се появи пред него, очите й се разтвориха, сякаш някой дръпна тънки воали, и той видя бездънна, секваща дъха обич.
Ахна замаян и едва не залитна назад.
— Аранта.
— Времето е малко, братко — каза тя. — Трябва да бързаме.
И тръгна, без да отдръпне ръката си, задърпа го след себе си като дете.
Но Нимандър не помисли да се възпротиви. Беше погледнал в очите й. Беше я видял. Онази любов. Беше я видял.
И нещо повече. Беше разбрал.
Умиращия бог идеше. Чист като музика, светъл като истина, силен като увереност. Юмрук от сила, който забива напред, премазва всичко по пътя си, докато юмрукът не се разтвори, та ръката да се стегне около душата на Избавителя. По-слаб бог, бог, изгубил се в своето объркване.
Салинд щеше да е този юмрук, щеше да е тази ръка. Щеше да поднесе дар, от който щеше да се появи истинска и съвършена вяра. „Това е кръвта на избавлението. Ти ще го разбереш, Избавителю. Пий дълбоко от кръвта на избавлението и танцувай.“
„Песента е слава, а славата е свят, който не е нужно да оставяме. И тъй, възлюбени мой Итковиан, танцувай с мен. Ето, виж как посягам към теб…“
Салинд лежеше на калния под в колибата на Градитан. Гъста черна слуз изтичаше от устата и от носа, от очите й. Ноктите й бяха почернели и от тях също капеше мастиленочерна течност. Беше гола и щом коленичи до нея, Градитан се спря задъхан, впил очи в черното мляко, капещо от зърната на гърдите й.
Загърнат в пелерината си, Монкрат стоеше до вратата и гледаше сцената с безизразно лице. Виждаше усилието на Градитан да надвие внезапно обзелата го жажда, страстта, полудетинска, полусексуална, с която се беше взрял в капещите гърди. Кучият син вече я беше похитил в някакъв извратен акт на насилие, принесъл беше в жертва девствеността й, тъй че единственото, което трябваше да го задържа, бе някакъв непреодолим императив. Тази мисъл никак не се харесваше на Монкрат.
Градитан повдигна главата на Салинд с една ръка и разтвори устата й с другата. Пресегна се за делвата със саеманкелик.
— Време е — промълви той. — Време е, време, време, време е. Сега. — Наклони делвата и черният сок се заизлива в зейналата зацапана уста на Салинд.
Тя загълта, още и още, и сякаш нямаше никога да спре, тялото й сякаш беше бездънно, съсъд без дъно. Изпиваше страстта си, а тази страст така и нямаше да бъде утолена.
Монкрат изпъшка. Беше опознал много хора като нея. Беше тайна, която трудно може да се скрие, ако знаеш какво да търсиш — там, в очите им. Надежда и очакване, и глад, и намека за злостна ярост, в случай че исканото бъде отказано. Имаха навика да се появяват и да не си отиват. Да, познавал беше хора като нея.
И несъмнено техният бог беше тук, засиял от очите на Салинд. Всеки имаше нужда от бог. Омачкано и оформено от трескави ръце същество от глина и пръчки. Сътворено от нужди и от всички онези неполучили отговор въпроси, които терзаеха всяка смъртна душа. Неврози, изваяни в камък. Мрачни обсебености, на които е придадено суровото лице на съдник. Виждал ги беше във всичките им разновидности, в град след град по време на дългите военни кампании на Малазанската империя. Нижеха се по фризовете на храмове; хилеха се от балюстради. Десетки хиляди богове, един за всяко проклето настроение като че ли. Пантеон от преувеличени слабости.