Салинд вече се гърчеше, черната отрова извираше от устата й, гъста като мед по брадичката, и увисваше на натежали нишки като грозна брада.
После тя се усмихна и Монкрат потрепери.
Гърчовете влязоха в ритъм и Градитан бе избутан настрани, докато тя се изправяше, събудена змия, създание, изпълнено със сладка отрова.
Монкрат заотстъпва и преди Градитан да е успял да се обърне, се измъкна навън. Дъждът закапа по лицето му. Спря, затънал до глезените в потеклата кал, и вдигна качулката си. Водата му се стори чиста. Стига да можеше само да отмие всичко това. О, не лагера — това тя вече го правеше, — а всичко останало. Направените избори, грешните решения, в които се беше препъвал, годините безполезен живот. Щеше ли изобщо някога да направи нещо както трябва? Списъкът на грешките му бе станал толкова дълъг, че се чувстваше пленен в някаква вътрешна главоломна инерция. А го чакаха още десетки…
Една опърпана фигура се появи от дъжда. Обрасло със сива брада лице, провиснала риза, изплетена от човешка коса. Като някой проклет призрак от миналото, дух, ухилен с убийствените възпоминания за всичко, което бе захвърлил зад себе си.
Спиндъл спря пред Монкрат.
— Време е.
— За какво? Да, напихме се, смяхме се и ревахме, и всички тези говна. И може би ти казах твърде много, но не достатъчно, както си мисля вече, щом още вярваш, че можем да направим и едно проклето нещо за всичко това. Тук говорим за бог, Спин. За бог.
— Ти го остави това. Обиколих тази кочина. Тук има деца, Монкрат. Просто… изоставени.
— Не задълго. Ще ги вземат. Да нахранят с тях Умиращия бог.
— Не и ако ние ги приберем първо.
— Да ги приберем? Къде?
Спиндъл се озъби и той едва сега долови едва сдържания му гняв.
— Къде? Какво ще кажеш за далече? Твърде сложно ли ти звучи това? Може би ония хълмове на запад оттук, в горите. Ти каза, че всичко рухва. Ако ги оставим, всички ще умрат, а аз няма да допусна това.
Монкрат се почеса по брадата.
— Достойно за възхищение от твоя страна, но…
Острието на късия меч опря в меката плът под брадичката на Монкрат. Той се намръщи. Кучият син беше бърз, добре. Старият Монкрат беше започнал да забравя.
— Е — изсъска Спиндъл, — или вървиш по задника на оня Гредитик…
— Градитан.
— Все едно. Или го следваш като пале, или почваш да ми помагаш да съберем хлапетата, които все още са живи.
— Даваш ми избор?
— Един вид. Кажеш ли ми, че искаш да си пале, отсичам ти главата колкото мога по-смотано.
Монкрат се поколеба.
Очите на Спиндъл се разшириха.
— Много си я закъсал, войник…
— Не съм вече войник.
— Може би това ти е проблемът. Забравяш неща. Важни неща.
— Например?
Спиндъл направи гримаса, сякаш се мъчеше да намери подходящите думи, а в ума на Монкрат пробяга образ с едно трикрако псе, подгонило зайци в полето.
— Добре — най-сетне изхриптя Спиндъл. — Трябва да ти се е случвало, поне веднъж. Ти и отделението ти, влизате в някое скапано мръсно село или въшлива махала. Идвате да купите храна или да речем — да стегнете такъмите, дрехите да ви закърпят или каквото е там. Но не сте там, за да убивате. И се заговаряте. В кръчмата. В ковачницата. С пачаврите. И почват да ви говорят. За неправди. За кучи земевладелци, за местни катили, говняни дребни тиранчета. Обичайният боклук. Покварата и всичко останало. Сещаш ли се за какво ти говоря, Монкрат?
— Естествено.
— И какво правехте?
— Изловим боклука и им скъсаме задниците от бой. Понякога ги бесехме даже.
Спиндъл кимна.
— Давал си правосъдие, това си правил. Това може да направи един войник, когато няма кой друг. Имаме мечове, имаме броня, всичко, което ни трябва, за да тероризираме всеки проклет скапаняк, който ни скимне. Но Дасем ни научи — научи всеки един войник в малазанските армии тогава. Вярно, имахме мечове, но ние решавахме срещу кого да ги използваме. — Върхът на меча се отдръпна. — Бяхме войници, Монкрат. Имахме шанса — привилегията — да правим добро.
— Аз дезертирах…
— А аз бях принуден да се оттегля. Двете неща не променят онова, което бяхме.
— Точно тук грешиш.
— Тогава ме чуй. — Късият меч отново се опря в гърлото му. — Все още мога да въздавам правосъдие и ако се наложи, ще го направя точно тук и сега. Като отрежа главата на един страхливец.
— Не ми говори за страхливост! — сряза го Монкрат. — Войниците никога не казват това! Току-що наруши първото правило!
— Някой обръща гръб на това да си войник — на това, което означава то в душата — това е страхливост. Не ти харесва думата — не я търпиш.
Монкрат го зяпна в очите. Никак не му хареса онова, което видя в тях. Отпусна рамене.