— Дай да го изясним тогава докрай, Спин. Нищо не ми е останало. Изчерпан съм. Какво правиш, когато войникът в теб умре преди теб самия? Кажи ми.
— Повтаряш движенията, Монкрат. Просто ме следваш. Правиш каквото правя аз. Почваме оттук, за другото мислим след това.
Монкрат осъзна, че Спиндъл продължава да чака. „“Прави каквото трябва", казваше ни Дасем." Богове, дори след толкова време все още помнеше думите на Първия меч. „Това е по-висш закон от заповедта на който и да е офицер. По-висш дори от думите на самия император. Облечен си в проклета униформа, но това не ти позволява да всяваш ужас у всеки — само у вражеския войник, срещу когото се случи да се изправиш. Прави каквото е редно, защото бронята, която носиш, защитава не просто твоята плът и кости. Тя защитава честта. Защитава целостта. Защитава справедливостта. И когато погледна моите войници, когато видя тези униформи, аз виждам състрадание и правда. В мига, в който тези добродетели се провалят, боговете да са ви на помощ, защото никоя броня не е достатъчно силна, за да ви спаси.“
— Добре, Спин. Ще те следвам.
Рязко кимване.
— Дасем щеше да се гордее. Не съм изненадан, да, не съм изненадан изобщо.
— Трябва да внимаваме с Градитан — иска онези девици. Иска кръвта им, за когато дойде Умиращия бог.
— Тъй ли? Ами, Гредиговньо може да захапе Гуглата за гъза. Няма да ги получи.
— Преди малко си мислех, Спин…
— За какво?
— Че си едно трикрако псе. Но грешах. Ти си проклета Хрътка на Сянката, това си ти. Хайде. Знам точно къде са се скрили всички те от дъжда.
Сиърдоминът хвана меча по-удобно и погледна през рамо към Избавителя. Богът стоеше все така на колене, превит, с лице, скрито в шепите му. Поза на окаяно смирение. На поражение и пълно отчаяние. Едва ли бе вдъхновяващият пример, който да последваш. Едва ли бе каузата, за която да се биеш. И сиърдоминът усещаше как се изцежда волята от него, когато отново се обърна към жената, която танцуваше долу по сухото дъно.
Облаците се гърчеха в безкрайния дъжд от келик, който превръщаше всичко в чернилка. Капките щипеха и размътваха погледа му. Беше престанал да тръпне от блясъка на мълниите, от оглушителния грохот на гръмовете.
Веднъж се беше сражавал заради нещо нищожно и се беше заклел: „Никога повече.“ Но ето, че беше тук, застанал между един бог с невъобразима мощ и един бог, недостоен да вярваш в него. Единият искаше да утоли глада си, а другият изглеждаше готов да бъде погълнат — защо да застава на пътя на двамата?
Жалкият стон на Избавителя го накара да се обърне рязко. Дъждът обагряше Итковиан в черно, стичаше се като зацапана с тиня вода по лицето му, което вече бе вдигнато към небето.
— Умира — промълви той толкова тихо, че сиърдоминът трябваше да отстъпи назад, за да го чуе. — Но не иска края. Умира цяла вечност. Кой би пожелал тази съдба? За себе си? Кой би копнял за нещо такова? Мога ли аз… мога ли да му помогна?
Сиърдоминът залитна назад като ударен в гърдите. „Това… Беру да пази… това не е подходящ въпрос! Не и срещу това… това нещо. Погледни се, Избавителю! Не можеш да изцелиш онова, което не иска изцеление! Не можеш да заздравиш онова, което се наслаждава да е прекършено!“
— Не можеш — изръмжа той. — Не можеш да му помогнеш, Избавителю. Можеш само да пропаднеш в него. Да пропаднеш, да изчезнеш, да бъдеш погълнат.
— Той ме иска. Тя ме иска. Тя му даде този глад, разбираш ли? Вече го споделят.
Сиърдоминът се обърна и се взря във Върховната жрица. Израстваха й още ръце, всяка държеше оръжие, всяко оръжие се въртеше и вихреше в съскаща паяжина от желязо. Келик плискаше от острието, вихрен облак от капки. Танцът я носеше все по-близо.
Атаката започваше.
— Кой ще сподели това с мен? — прошепна сиърдоминът.
— Намери я — каза в отговор Избавителя. — Тя остава, дълбоко вътре. Дави се, но е жива. Намери я.
— Салинд? Тя нищо не значи за мен!
— Тя е пламъкът в сърцето на Спинок Дурав. Тя е неговият живот. Не се сражавай за мен. Не се сражавай за себе си. Сражавай се, сиърдомин, за своя приятел.
От воина се изтръгна хрип. Душата му намери глас и този глас проплака болката й. Задъхан, той вдигна меча си и очите му се спряха на жената, кръжаща в своя танц на безмилостна сеч. „Мога ли да направя това? Спинок Дурав, глупако, как можа да паднеш толкова?“
„Мога ли да я намеря?“
„Не знам. Не мисля.“
Но приятелят му беше намерил любов. Абсурдна, нелепа любов. Приятелят му, където и да беше сега, заслужаваше шанс. За единствения проклет дар, който означаваше нещо. Единствения.
Сиърдоминът примига да махне черните сълзи от очите си и закрачи напред, за да я срещне.