Воят на радост, изригнал от нея, бе ужасяващ.
Един войник би могъл да открие в някой страховит, съкрушителен миг, че всичко, което лежи в сърцевината на дълга, е лъжа, гнила, зловонна маса, захранваща се като рак от всичко, което е войникът; и че всяка добродетел е вкоренена в отровата на някой друг.
Виж нещастния глупак до себе си. Знай добре, че друг нещастен глупак е зад гърба ти. До това се свива целият свят, когато всичко се стапя пред очите ти — твърде компрометирано, за да устои на ясния поглед, на бруталното, безкомпромисно разпознаване на лъжата.
Откъснати от Малазанската империя, от Воинството на Едноръкия, опърпаните оцелели, единственото останало от Подпалвачите на мостове, бяха довлекли жалките си задници до Даруджистан. Бяха си намерили дупка, където да могат да се скрият, обкръжени от шепа познати лица, които да им напомнят какво ги е тласкало всяка стъпка по пътя от миналото до настоящето. И с надеждата, че това ще стигне, за да ги отведе до бъдещето, стъпка след колеблива стъпка.
Посечи с ножовете сред тази изтощена, уязвима паплач и тя просто се разпада.
Малът. Блупърл.
Като жертвени козли, довлечени с вързани очи до каменния олтар.
Не че на козлите им трябва да им връзват очите. Просто не е забавно да гледаш в очите на умиращо животно.
Пикър пропадаше в мрака. Може би беше от плът и кости. Може би не беше нищо повече от душа, откъснала се е и сега пропада без нищо друго освен бремето на собствените й съжаления. Но ръцете й сечаха през жестокия мразовит въздух, краката й ритаха, търсеха опора там, където тя не съществуваше. И всеки дъх бе все по-труден да го откопчиш от устремения насреща вихър.
В света на сънищата всеки закон може да бъде изопачен, пречупен, огънат. И тъй, щом усети бързото приближаване на невидимата твърд, тя се превъртя нагоре и забави, внезапно и същевременно плавно, а няколко мига по-късно кацна леко върху неравна скала. Черупки от охлюви изхрускаха под краката й; чу тихото пращене от кости на дребни гризачи.
Примига и задиша припряно, дъх след дъх дълбоко в дробовете, леко приклекнала и с разперени ръце.
Усещаше животинска миризма, гъста, все едно се бе озовала в кошара на някой хълм.
Тъмнината бавно се разсея. Видя около себе си скални стени, на които бяха надраскани сцени, някои боядисани със землисти цветове. Видя кратунки, нахвърляни по грубия под — беше кацнала на нещо като пътека, изпъната напред и назад, може би около три разтега на ширина. Пред нея, на шест-седем крачки, пътеката свършваше в каменна стена. Зад нея се вливаше в тъмното. Отново погледна кратунките от двете страни. Във всяка имаше гъста тъмна течност. Инстинктивно разбра, че е кръв.
Образът, всечен в скалата отпред, където свършваше пътеката, грабна вниманието й. Каляска или фургон, гмеж от смътни фигури, и всички посягаха към него от двете страни, и други, смътно намекнати зад возилото. Сцена на трескава паника. Фигурата, седяща на капрата, държеше юзди и сякаш шибаше с тях във въздуха — но не, умът й просто й въртеше номера в тази смътна светлина, а онзи звук, като от колела, които се тресат, подскачат и се въртят, бе само подскачащото й сърце, пороят от кръв в ушите й.
Но Пикър зяпна вкаменена.
Един войник, комуто не е останало нищо, в което да вярва, е ужасна гледка. Когато кръвта по ръцете е несправедлива кръв, душата се гърчи.
Смъртта се превръща в любовник, а тази любов води само до едно място. Всеки път само до едно място.
Приятели и семейство гледат отстрани безпомощни. И в тази трагична сцена лъжците, циничните носители на отрова, ги няма никъде.
Ендест Силан някога беше жрец, вярващ в сили отвъд света на смъртните; вярващ в благосклонния поглед на предци, духове, всеки един — морален магнит, пронизващ разпадането, избягването на отговорността, отричането на виновността — мъж на вярата, да, в традиционния смисъл на думата. Но тези неща вече не намираха пристан в душата му. Предците се разпадаха в земята, оставяйки след себе си само ронливи късчета кост в черната пръст. Духовете не предлагаха никакви дарове, а онези, които все още се бяха вкопчили в живота, бяха вгорчени и зли, твърде често предавани, твърде често презирани, за да таят любов към когото и да било.
Вече вярваше, че смъртните са прокълнати. Някаква вродена склонност ги водеше все по един и същ път. Смъртните предаваха всеки дар, който им се поднесеше. Предаваха дарителя. Предаваха собствените си обещания. Своите богове, своите предци, децата си — предателство навсякъде.
Великите лесове на Карканас бяха изсечени; жалките останали острови зеленина бяха паднали до един под огън и суша. Богатите почви бяха отмити от реките. Плътта на земята бе оголена до костите на скалата. И глад дебнеше децата. Майки ридаеха, бащи опитваха да вкочанят лицата си в маски на хладна решимост, но преди едното и другото бяха гледали на този разорен свят с възмутено неверие — някой е виновен, някой винаги е виновен, но в името на Бездната, не гледай мен!