Но нямаше къде другаде да се гледа. Майката Тъма се беше отвърнала. Беше ги оставила на съдбата на собствените им решения и с това им беше отнела привилегията да винят някой друг. Този свят беше безбожен.
Човек би могъл да помисли следователно, че един народ ще се издигне до пълния си ръст, да застане гордо и да приеме идеята за възможна виновност за всяко решение, взето или не. Да, това би било хубаво. Това би било една прекрасна гледка, която да подхрани бунтовен оптимизъм. Но такъв миг, такава поза не идваха никога. Вековете на просветление принадлежаха на миналото или чакаха в бъдещето. Такива векове придобиваха лъскавината на иконичен мит, сведен до абстракции. Настоящият свят беше реален, изпълнен с пясъка на реалността и компромиса. Хората не стояха високо. Те се снишаваха.
Наоколо нямаше никой, с когото Ендест Силан да може да обсъди всичко това. Никой, който би могъл — просто би могъл — да проумее значението на онова, което си мислеше.
Стремглав устрем. Стават неща. Изправени камъни се катурват един срещу друг и така — непрекъснато. Приливни вълни се надигат все по-високо. Пушек и писъци, насилие и страдание. Жертви се трупат на грамади като плячка на канибали. Това е плътта на възторга, задъханото настояще, нетърпението, изгарящо като киселина. Кой има време да разбира?
Ендест Силан стоеше на върха на по-малката кула на цитаделата. Държеше изпъната едната си ръка, с кокалчетата на пръстите към земята, и черен дъжд се лееше в шепата му.
Нима истината бе толкова жалка, колкото изглеждаше?
Нима налагаше тя само една-единствена, самотна фигура да се вдигне и да застане високо? Да се изправи срещу литанията на разрушението, срещу бруталността на историята, лъжата, наречена прогрес, оскверняването на един свят някога дом, невъобразимо скъп? Една фигура? Сама?
„Не е ли достатъчно собственото му бреме? Защо трябва да носи нашето? Защо му причинихме това? Ами защото така е по-лесно, а ние толкова обичаме лесните пътища, нали? Най-малкото усилие предопределя нашите ценности. Не ни безпокой, защото не обичаме да ни безпокоят.“
„Децата са гладни. Горите са мъртви, реките отровени. Бедствието се спуска над нас отново и отново. Болестите никнат като гъби над трупове. И скоро ще се бием над онова, което е останало. Като в Карканас.“
„Той ще поеме това бреме, но какво означава това? Че сме освободени да останем непроменими? Освободени да продължаваме да не правим нищо?“
Черната вода препълни шепата му и се заизлива надолу, отново превърнала се в дъжд.
Дори Върховната жрица не разбираше. Не изцяло, не докрай. Виждаше го като единичен, отчаян гамбит, хвърляне на ашиците, от което зависи всичко. Но ако пропаднеше — е, ще има друга игра. Нови играчи, същите стари изтъркани правила. Залаганото богатство никога не губи цената си, нали? Купчината златни монети няма да се разсипе. Само ще расте все повече.
„Тъй че щом играчите идват и си отиват, а правилата никога не се променят, не властва ли в края на краищата тази купчина над играта? Ще се поклониш ли на този бог на златото? На тази бездушна илюзия за стойност?“
„Поклони се тогава. Опри чело на твърдия под. Но когато всичко се обърка, не ми показвай никакво възмутено неверие.“
Да, Аномандър Рейк щеше да поеме това бреме и да го пренесе в един нов свят. Но нямаше да предложи освобождение. Щеше да поднесе само един дар — незаслужен дар — и той беше времето.
Най-скъпата привилегия от всички. „И какво, моля, ще правим с него?“
Вляво от него, възседнал една много по-висока кула, един дракон бе приковал присвитите си очи над порутения лагер отвъд булото на Нощ. Никакъв дъжд не можеше да го заслепи, никакво извинение не можеше да надмогне нетрепващия му поглед. Силана наблюдаваше. И чакаше.
Но чакането беше почти на свършване.
Връхлетете на този пир. Връхлетете, о, гладни, върху плътта на възторга.
Стената поначало не беше кой знае какво. Съборена на места, недовършена на други. Изобщо нямаше да устои на продължителна обсада. Въпреки ужасното й състояние пробивът, направен от Хрътките на Сянката, беше явен. Цяла порта беше изчезнала, запълнена с облизаните от пламъците отломки от укрепления и десетина сгради наоколо. Сред тях вече се катереха човешки фигури, търсеха оцелели, бореха се да потушат пожара.