Отвъд нея огромни сектори на града — над които към небето се вдигаха тежки облаци дим, ярко огрян от бушуващите газови огньове — започнаха внезапно да гаснат, сякаш самият Даруджистан се задъхваше. Сеймар Дев се олюля и падна на колене. Напрежението, стягащо се около главата й, сякаш всеки миг щеше да разбие черепа й. Изкрещя от болка, докато Карса се навеждаше към нея.
Пред тях Пътника беше свърнал встрани от разрушената порта, вървеше на изток, към друг проход, през който изпаднали в ужас бежанци вече се разпръсваха в бедняшките предградия. Как смяташе да пробие през тази безредна тълпа?…
— Вещице, трябва да се съсредоточиш.
— Какво?
— В ума си. Вдигни стена. От всички страни. Направи я здрава, дай й сила да устои на онзи, който е дошъл.
Тя се дръпна от ръката му.
— Кой? Кой е дошъл? Кълна се в духовете, не мога да издържа…
Карса я зашлеви — толкова силно, че я събори на земята. Тя го зяпна стъписано.
— Сеймар Дев, не знам кой или какво — не са Хрътките. Не е дори Сенкотрон. Някой е там и този някой изгаря. Аз… не мога да си представя такова същество…
— Бог.
Той сви рамене.
— Вдигни стените си.
Натискът намаля и това я учуди, след това осъзна, че Карса се е изместил, застанал между нея и града. Видя потта, стичаща се по лицето на тоблакая като дъжд. Видя напрежението в очите му.
— Карса…
— Щом ще го следваме, трябва да го направиш. Вдигни стените си, вещице, и побързай.
Погледът му се вдигна към нещо зад нея и изведнъж тя усети дъх на сила в гърба си, лъхна към нея, вля се през дрехи, през кожа и плът, дълбоко в костите й. Сеймар изпъшка.
Натискът бе оттласнат, оставен да бушува срещу огромните прегради, които вече бяха заслонили ума й.
Изправи се.
Рамо до рамо двамата поеха след Пътника.
А той цепеше косо през угарта към портата и прах се вдигаше на облаци след всяка негова стъпка.
Напиращата навън тълпа, която беше задръстила портата, сякаш се отля назад и Сеймар Дев се зачуди какво ли са видели бягащите в лицето на Пътника, докато той крачеше право към тях. Каквото и да беше, явно никой не смееше да му се противопостави.
Странна разсеяна светлина вече бе обагрила града: неравната стена и видимите зад нея куполи и кули. От хиляди гърла изригна жално ридание. На шок, на ужас. Лицата едно след друго започнаха да се вдигат нагоре.
Карса изсумтя, обърна се и спря.
— Богове на бездната!
Тя се обърна рязко. Гигантската мечка се извисяваше на двайсетина крачки зад тях, очертана с ореол от сребриста светлина… а тази светлина…
Луната най-сетне се бе изкатерила на хоризонта — но беше… „Кралице на сънищата!…“
— Разбита — промълви Карса. — Луната е разбита. Ликове в скалата, какво се е случило?
Онова, което се издигаше в небето, представляваше грамада от късове сред облак от тънки пръстени прах. Луната се беше разширила в избухването си и сега бе два пъти по-голяма. Огромни парчета излитаха на спирали от центъра. Светлината, която хвърляше, беше болезнено ярка.
Чудовищната мечка беше вдигнала муцуна към този опустошен свят, все едно можеше да помирише смъртта от безброй левги.
Карса задърпа Сеймар Дев.
— Той вече е в града, вещице. Не можем да го загубим!
Тя се остави да я тегли след себе си.
Присвит в една от нишите до портата, Чилбаис проследи онзи, когото наричаха Пътника. Трепереше неудържимо. Воят на Хрътките, избухванията на цели сгради, идването на Сина на Тъмата и убийството на бог — о, всяко едно от тези неща щеше да е достатъчно, за да причини такъв тръпнещ ужас. Дори разбитата луна, излитаща в небето на юг. Уви, нито едно от тях не бе предизвикало жалкия трепет в крилатия жабок.
Не, източникът на този страх крачеше през тълпата при портата и в този момент минаваше под арката на входа. Онзи, когото наричаха Пътника. О, той бе побрал толкова много в себе си, воля с такава секваща дъха мощ, че Чилбаис допускаше, че би могла, стига мъжът да го пожелае, да стигне до небесата, да обкръжи всички онези кръжащи в небето късове и да събере луната отново.
Но тази сила не беше целебна. Тази воля не беше добронамерена.
Хрътките завиха отново от онова, което бяха усетили, и тласнати от ужаса, се разбесняха и започнаха да избиват с безумна ярост. И лудостта отново се развихри над злочестите жители на Даруджистан.
О, господарят щеше да е разгневен от тази загуба на контрол. Крайно разгневен.
Чилбаис отвори уста и на нея се закъдри невероятно широка усмивка. Усмивка към полудялото нощно небе. Демонът изпълзя от нишата, плесна няколко пъти с криле, за да ги разгъне. А след това скочи във въздуха.