— О, жено — измрънка Искарал Пъст, — и ти да се беше пообаяла малко. Че да не ми призлява поне…
Могора изръмжа, превъплъти се в кипнала гмеж паяци, те се изсипаха от стола на дъсчения под и се разпълзяха във всички посоки. Искарал Пъст се подсмихна злобно на другите.
— Ей затова седя така, глупаци такива. Ще ви изпохапе всички, при всеки шанс! — Размаха възлест пръст към Сцилара. — Освен теб, разбира се, защото от тебе й става зле!
— Ами хубаво — отвърна тя и погледна Баратол. Грамадният чернокож мъж гледаше мълчаливо останалите, с лека усмивка. Зад него стоеше Чаур, широко ухилен, докато се опитваше да тъпче паяци. — А ти, драги ми ковачо? Жадуваш ли да опознаеш този величествен град на сините пламъци?
Баратол сви рамене.
— Мисля, че да, макар да мина доста време, откакто съм се мешал в тълпите. Допускам, че анонимността дори може да ми хареса. — Погледна отпуснатите си на масата ръце и като че ли забеляза в плетеницата от белези по тях нещо, което го накара да се намръщи. Тъмните му очи почти свенливо се отместиха встрани.
Не си падаше много по величавите изповеди, Сцилара го знаеше много добре. Едно-единствено съжаление може да съкруши хиляда доблестни дела, а у Баратол Мекхар имаше повече съжаления, отколкото можеха да понесат повечето смъртни. А и не беше достатъчно млад, за да прекрачи нагло през тях, стига, разбира се, младостта да е времето за дръзко безстрашие, онова драгоценно пренебрежение към бъдещето, което позволява… ами, почти всичко, стига то да служи на непосредствената нужда.
— Склонна съм да призная — поде Спайт, — че ме обзема известна меланхолия, когато посещавам бликащи от енергия градове, какъвто е този Даруджистан. Дългият живот те учи колко ефимерен е един такъв пищен блясък. Като си помисля, неведнъж съм се връщала в градове, които съм познавала добре в епохата на тяхното величие, за да намеря само порутени зидове, прах и разруха.
Кътър се озъби и рече:
— Даруджистан е устоял две хиляди години и ще устоява още две хиляди — дори и повече.
Спайт кимна.
— Точно така.
— Е, само че ние нямаме търпението да чакаме хилядолетия, Спайт…
— Явно не ме слушаш — прекъсна го тя. — Търпението е неуместно понятие. Помисли си за умората, която често сполетява вашия вид в края на живота. После я умножи безчет пъти. Това е бремето на дългия живот.
— Момент да поплача за теб тогава — отвърна Кътър.
— Каква неблагодарност! Много добре, младежо, моля, наистина ни напусни, и ако това се окаже последният път, в който те виждам, то поне ще се уверя колко ценно е търпеливото поведение.
Кътър потърка лицето си и като че ли беше на ръба да започне да си скубе косите. Пое дълбоко дъх, после бавно издиша и измърмори:
— Ще чакам.
Тънките съвършени вежди на Спайт се вдигнаха.
— О, нима? И може би ще последва извинение?
— Извинявай — изломоти Кътър. — Просто… при това, което ме е страх, че ще се случи на града ми, цялото това губене на време, каквото и да било време… ами, не е лесно. — Сви рамене.
— Извиненията, придружени от възражения, не струват нищо, знаеш ли — заяви Спайт и стана. — Още не е вечер, нали? Не можете ли да се изнижете до койките си за малко? Или да пообиколите из трюма? При все че невъзпитаният Кътър тук се гризе за неща, които не може да контролира, аз самата долавям присъствието на… персонажи, пребиваващи в Даруджистан, от естество, което може да разтревожи дори и мен. Съответно трябва малко да помисля… за предпочитане сама.
Сцилара стана и хвана Кътър под мишницата.
— Хайде да си ходим.
Последван от Чаур, Баратол тръгна след трелла надолу към трюма. На борда нямаше достатъчно големи каюти да приютят Маппо, затова той си беше приспособил нещо като обиталище сред балите с провизии. Баратол видя, че треллът вече си е приготвил багажа. Постелка, броня и оръжия — всичко беше натикано в една голяма торба, вързана с кожена каишка. Сега той седна на един сандък и вдигна очи към ковача.
— Искаш нещо да ми кажеш ли, Баратол?
— Спайт ми каза, че треллите са прогонени от този народ преди много време.
— Моят народ е бил гонен хиляди години. — Сви равнодушно огромните си рамене. — Може би сме толкова грозни за другите, че самото ни съществуване е неприемливо.
— Дълъг път ти предстои — каза Баратол. — Мисля да…
Но Маппо вдигна ръка.
— Не, приятелю. Това трябва да го направя сам.
— Да прекосиш цял континент, изправен пред цялата тази враждебност от всички страни… Маппо, някой трябва да ти пази гърба.
Тъмните хлътнали очи на трелла го изгледаха продължително.
— Баратол Мекхар, ние с теб се опознахме добре през това пътуване. Не бих могъл и да си представя по-добър пазач на гърба ми от теб. — Поклати глава. — Не се каня да прекосявам континента. Има… други пътища. Може би всъщност по-опасни, но те уверявам, не съм лесен за убиване. Провалът си беше мой и отговорността да се поправи стореното е моя и само моя. Няма, не мога да приема други да рискуват живота си заради мен. Не и ти, приятелю. Не и благословеният Чаур. Моля ви, оставете ме сам в това.