Гмурването в гъмжащата тълпа не беше част от плана, а паниката, която то предизвика, изглеждаше непропорционална на тази неочаквана поява на скромния демон. След няколко трескави мига Чилбаис успя отново да изпърха нагоре натъртен, ожулен, пребит и смачкан, разпери криле и полетя към господаря си.
Нетърпелив да отнесе съобщението си.
„Той е тук! Той е тук! Дасем Ълтър е тук!“
„Може ли вече да си отида?“
Карса и Сеймар Дев бяха видели хала на демона, но не казаха нищо, докато той излиташе отново нагоре и изчезна над крепостната стена. Бързаха право към портата, а Карса Орлонг бе достатъчно внушителен, за да им правят път.
Излязоха на широка улица. От всички посоки се стичаха хора и търчаха към портата.
Видяха Пътника на шейсетина крачки напред, до една странно празна пресечка. Хората около него се пръскаха, обзети от сляпа паника.
Беше спрял. Самотна фигура, окъпана от светлината на разбитата луна.
Една Хрътка излезе вляво от воина. От обезглавеното тяло в челюстите й капеше гъста кръв. Огнените очи се бяха спрели на Пътника, който не помръдваше, макар да беше ясно, че е видял звяра.
Карса издърпа меча си от ножницата на гърба и ускори крачка. Сеймар Дев забърза след него с разтуптяно сърце.
Видя как тоблакаят изведнъж забави, а след това спря, все още на трийсет крачки от пресечката, и след миг разбра защо.
Котильон крачеше срещу Пътника. Друга Хрътка — черната — се бе появила да пази другия фланг на бога.
Зад тях една далечна сграда изведнъж рухна и сред този грохот се разнесе ръмженето на два звяра, сплетени в смъртоносна битка, без никой да отстъпва. Отекнаха писъци.
Пътника чакаше. Котильон спря точно срещу него и заговори.
Сеймар Дев искаше да затича напред, поне донякъде, за да може да чуе думите на бога, да долови отговора на Пътника. Но ръката на Карса я задържа. Той поклати глава и промълви:
— Това не е за нас, вещице.
Пътника сякаш отказваше нещо, отстъпваше назад, извърнал очи настрани.
Котильон настъпи.
— Той не го иска — каза Карса. — За каквото и да моли, Пътника не го иска.
Виждаше го тя това.
— Моля те, трябва да…
— Не.
— Карса…
— Тласка те желание, а не нужда.
— Е, добре! Аз съм една любопитна кучка. Просто ме остави да…
— Не. Това е между тях и така трябва да си остане. Сеймар Дев, отговори ми на едно. Ако можеше да чуеш какво казват, ако можеше да разбереш какво означава то, би ли могла да си замълчиш?
Тя настръхна и изсъска безсилно.
— Не ме бива много в това, нали? Добре, Карса — но и да кажа нещо, какво? Какво би могло да навреди?
— Остави го — каза Карса. — Остави го свободен да избира сам.
Каквото и да казваше Котильон, все едно че нанасяше удари, които Пътника поемаше един след друг, все така извърнал поглед — все така явно без да може да срещне очите на бога.
Хрътката със сдъвканото между челюстите тяло вече го ядеше с цялата настървеност на хищник, пълнещ стомаха си. Другият звяр беше извърнал глава, сякаш се вслушваше в далечната битка.
Котильон беше неумолим.
За бога, за Пътника, както и за Сеймар Дев и Карса Орлонг, светът извън тази сцена сякаш буквално беше изчезнал. Миг, който добиваше злокобни очертания, щрих след щрих, все едно изсичан в камък. Миг, който се разгръщаше към решение, което Пътника трябваше да вземе тук и сега, защото бе явно, че Котильон е застанал на пътя на воина и няма да отстъпи.
— Карса… ако това тръгне зле…
— Пазя гърба му — изръмжа тоблакаят.
— Но ако…
Нечовешкият вик, изтръгнал се от Пътника, прекъсна думите й, вряза се във всяка нейна мисъл, посече като нож. Такъв безнадежден, отчаян вик — не беше негов, не можеше да е негов… Той изпъна ръка, сякаш за да избута Котильон.
Бяха твърде далече един от друг за това. И все пак Котильон мълчаливо се отдръпна от пътя му.
И воинът мина покрай него и продължи, но този път всеки ботуш сякаш трябваше да бъде теглен напред, сякаш Пътника вече се бореше с някакъв ужасен невидим прилив. Крачеше напред като обречен.
Котильон го проследи с поглед и тя видя как вдигна ръка към очите си, все едно не искаше да съхрани спомен за това, сякаш можеше да го изтрие с един-единствен жест.
Макар да не разбираше нищо, прониза я скръб. Скръб за кого? Нямаше смислен отговор. За Пътника. За Котильон. За Карса. „За този проклет град и тази проклета нощ.“
Хрътките бяха избягали.
Тя примига. Котильон също беше изчезнал.
Карса се отърси от замаята и отново я поведе напред.
Натискът се усилваше, огъваше защитата й. Усети пукнатини, процеждаща се прах. А щом започнаха да залитат след Пътника, осъзна, че воинът крачи право към ядрото на тази сила.