Вкусът на страха загорча на езика й.
„Не, Пътнико, не. Вразуми се. Вразуми се, моля те.“
Но нямаше да го направи, нали? Нямаше. Не можеше. „Съдбата на осъдения, о, звучи тромаво и все пак… как иначе би могло да се нарече? Тази сила на неизбежността, едновременно желана и неволна, едновременно ненужна и неизбежна. Съдбата на осъдения.“
Вървяха през град, пленен от кошмар, под призрачната светлина на една луна в предсмъртния й гърч. Пътника все едно теглеше след себе си вериги, а в края на тези вериги — Карса Орлонг и Сеймар Дев. И все едно носеше на врата си своя железен оглавник, невидим, но притеглящ го неумолимо напред.
Никога не се беше чувствала толкова безпомощна.
Във вечността, водеща към мига на появата на Господаря на Смъртта, светът на Драгнипур бе започнал бавно и убийствено да се тресе, като че ли нескончаемо. Отвсякъде бе надвиснала заплахата за унищожение. Отвсякъде ехтеше хор от отчаяни викове, рев, изпълнен с безнадеждна ярост. Грубата същност на всяко оковано създание се беше пробудила и всяко от тях огласяше тази същност, и всеки глас бе побрал в себе си вкуса на суровата истина. Дракони пищяха, демони ревяха, глупци крещяха в безумна истерия. Храбри герои и зли убийци поемаха дълбоко дъх, докато ребрата им не изпращят, и след това надаваха боен вик.
Сребристи пламъци се търкаляха от небесата и разкъсваха облаци пепел. Армия с невъобразима мощ, пред която не беше възможно никакво отстъпление, бе започнала стремглавия си щурм и оръжия трещяха по щитовете и тази бяла кипнала вълна на унищожение напираше все по висока, сякаш се бе устремила да се слее с бурните облаци.
Окаяниците, които се влачеха в краищата на веригите, биеха във въздуха с изтерзани крайници, сякаш за да прогонят това бързо прииждащо забвение. Очи се въртяха в разбитите черепи, останки от живот и съзнание проблясваха за сетен път.
Да, нищо не иска да умре. Когато смъртта е забвение, животът я заплюва в лицето. Ако може.
Разумните и безмозъчните вече — най-сетне — бяха на един и същи ум.
Разтърси всички доводи. Тези пробудени инстинкти не са целта, а средството. Разтърси веригите, ако трябва, но знай, че онова, което обвързва, не се къса и пътят никога не е тъй своеволен, колкото може би си вярвал.
Дич се взря с едно око в снишаващите се небеса и позна ужаса, но този ужас не беше негов. Богът, който виждаше със същото това око, изпълни черепа му с писъците си. „Роден за да умра! Роден съм за да умра! Роден съм за да умра! Нечестно, нечестно, нечестно!“ А Дич само се изсмя хрипливо — или поне си представи това — и отвърна: „Всички сме родени, за да умрем, идиот. Нека интервалът да трае един удар на сърцето, нека да трае хиляда години. Разтегли удара на сърцето, съкруши столетията, все едно е. Едно и също е, когато дойде краят.“
„Богове, едно и също е!“
Не беше много впечатлен от това богче, разтреперано вътре в душата му. Кадаспала беше луд, луд да си въобрази, че такова създание може да постигне нещо. С тази свирепа жажда да убива, всечена в сърцето му, а след това да съзре ужаса на своята безпомощност — о, не беше ли това неописуема жестокост? Не беше ли само по себе си достатъчно, за да те тласне към безумието?
„Кадаспала, направил си само варианти на самия себе си. Било е неизбежно — да, разбирам това.“
„Но проклет да си, тази плът принадлежеше на мен. Не на теб.“
„Проклет да си…“
Но проклятията вече не означаваха нищо. Всички съдби вече се сливаха. „Ха-ха, ето ви го, благочестиви позьори, арогантни боклуци, всички вие, хленчещи жертви — вижте какво иде! Винаги е един и същ този край, един и същ!“
И ето го тук, заклещен в по-голямата схема. Кожата му — къс от пано. А цялата грандиозна сцена? Шарка, която никога нямаше да може да види.
Демонът Перла бе понесъл тела, от които на възли и намотки се спускаше гора от железни корени. Не можеше да носи повече, затова стоеше и плачеше тихо, краката му — като два огъващи се дънера — се тресяха и трепереха. Отдавна беше претеглил цената на омразата. Към Върховния маг Тайсхрен, който първи го бе призовал и обвързал към своята воля. Към Бен Адефон Делат, който го беше хвърлил срещу Сина на Тъмата; и към самия Аномандър Рейк, чийто меч бе захапал дълбоко. Но цената беше илюзия. Омразата беше лъжа, а подхранването й изпълваше мразещия с блаженството на заситата, докато духът гладува. Не, Перла не мразеше. Животът е договор между очакваното и неочакваното. Сключваш го.
Драконъс залитна и спря пред него.
— Перла, приятелю. Дойдох, за да се сбогуваме. И да ти кажа, че съжалявам.
— Какво те натъжава? — попита демонът.