— Съжалявам, Перла, за всичко това. За Драгнипур. За ужаса, изкован от собствените ми ръце. Съвсем редно си беше оръжието да вземе своя създател, нали? Мисля, че да. Беше. — Замълча и вдигна ръце пред лицето си. За миг изглеждаше, че ще започне да скубе брадата си. Но стегнатите в букаи длани паднаха надолу, повлечени от тежестта на веригите.
— Аз също съжалявам — отвърна Перла. — Че виждам края на това.
— Какво?!
— Толкова много врагове, всички тук — и нито един по избор. Врагове и все пак действат заедно вече толкова дълго. Великолепно е, нали, Драконъс? Когато необходимостта наложи всички ръце да се стиснат, да заработят като една. Великолепно.
Воинът зяпна демона. Сякаш бе изгубил дар слово.
Апсал’ара се провря горе на гредата. Беше трудно да се задържи, понеже фургонът подскачаше и се друсаше напред в един последен безполезен напор, а самата греда бе лепкава и хлъзгава от пот, кръв и слуз. Но нещо ставаше там, при портала, онова черно ледено петно под самия център на фургона.
В Портата се вливаше някакъв странен поток, заплетена шарка, която се процеждаше през зловонния въздух под долницата на фургона. Всяка нишка беше мастиленочерна, пространството около нея огряно от болезнено за очите сияние, което пулсираше по-бавно от всяко смъртно сърце.
Дали това бе жалкият бог на Кадаспала? Дали се опитваше с помощта на този безумен шедьовър като по решетка да изпълзи и да се гмурне през Портата? Дали се опитваше да избяга?
Решила бе да го използва първа, окажеше ли се това.
Нека изгори студът плътта й. Нека просто се разпадне на късове. Щеше да е по-добър край, отколкото някакво озъбено въплъщение на хаоса да раздере гърлото й.
Придърпа се още по-близо, дъхът й заизлиза на мразовита пара, която се разпадаше на искрящи ледени кристали. Напомняше й за младостта, за нощите в тундрата, когато идваха първите снегове, когато облаците трепереха и разстилаха диамантените си кожи и светът ставаше толкова тих, тъй бездиханен и съвършен, че й се струваше, че времето всеки миг ще спре замръзнало и плътно — за да я задържи вечно там, да задържи младостта й, да задържи здраво мечти и пориви, спомените й за лица, които обичаше — майка й, баща й, братя и сестри, любимите й. Никой нямаше да остарее, никой нямаше да умре и отпадне от пътя, а самият път, е, той никога нямаше да свърши.
„Задръж ме насред стъпка. Кракът ми да не стъпи никога повече, никога повече да не ме тласне напред към края на нещата. Да, остави ме тук. В самото ядро на възможностите, никоя от които няма да рухне. Никакви бъдещи провали, никакви загуби, никакви съжаления, които да целуна по устните — няма да почувствам студа.“
„Няма да почувствам студа…“
И изкрещя в мразовития, убийствен въздух. Такава болка — как бе успяла изобщо да се доближи толкова?
Надигна се на колене. И погледна към шарката, просто ей там, на един човешки бой разстояние и все още се спускаше надолу. Ако скочеше оттук, ако просто се хвърлеше напред, дали щеше да я улови тази изливаща се мрежа?
Дали щеше просто да се разкъса? Или да потече настрани, да се разтвори, за да остави да пропадне надолу тялото, замръзнало, безжизнено, с отворени, но нищо невиждащи очи?
Внезапна мисъл затрептя през съмненията и страховете й. И тя започна да дърпа веригите си, да трупа брънките на гредата пред себе си.
Беше ли студът на Портата толкова силен, че да може да прекърши тези брънки? Ако изтласкаше купчината в Портата, колкото може по-навътре, щяха ли веригите да се счупят?
А след това?
Тя изръмжа. „Да, а след това какво? Бягаш като заек, оставяш фургона далече назад, бягаш от легионите на хаоса?“
„А когато и самата Порта бъде унищожена, къде ще избягаш тогава? Ще съществува ли изобщо този свят?“
И в този момент осъзна, че тези въпроси са безсмислени. Да е свободна, макар и само за един миг, щеше да е достатъчно.
Апсал’ара, Господарката на Крадците. Колко добра беше? Ами, измъкна се от веригите на Драгнипур!
Продължи да трупа брънките на веригите, а дробовете й изтръпваха от ледения дъх.
Драконъс се отдалечи залитайки. Не можеше да понесе чувствата на демона, съживили се в него самия. Не можеше да разбере тази сила да простиш, да не говорим за пълната лудост да намериш нещо ценно в този проклет свят. А да вижда Перла, застанал там, рухнал почти под тръпнещите, капещи тела на паднали другари — не, това беше прекалено.
Кадаспала се бе провалил. Шарката беше дефектна; нямаше силата да устои на това, което скоро щеше да ги връхлети. Беше отчаян ход, единственият останал на Драконъс, и той дори не можеше да се разгневи на слепия безкрак Тайст Андий. „Това не беше по силите на никого от нас.“