„В мига, в който Рейк престана да убива, бяхме обречени.“
И все пак откри, че не изпитва никакъв гняв, когато си помисли за Аномандър Рейк. Всъщност беше започнал да разбира, дори да съчувства на това уморено желание за край на нещата. За край на всичко. Заблудата го наричаше преди всичко игра. Същият този основен принцип бе гарантирал крайния провал. Отегчени богове и деца с ужасяваща сила, те бяха най-лошите арбитри в тази схема на съществуване. Бореха се срещу промяната, докато я налагаха над други; стремяха се да съхранят всичко, което притежават, докато се мъчеха да заграбят каквото могат от съперници. Възхваляваха любовта само за да я убиват в измяна и злост.
Да, Драконъс разбираше Рейк. Всяка игра, която се играе със скръб, е нещо мръсно, скверно. „Унищожи я. Разруши всичко, Рейк. Рейк, мой наследнико, мой духовни сине, мой незнайни и непознаваеми потомъко. Направи каквото трябва.“
„Аз се отдръпвам.“
„О, колко дръзки слова.“
„След като истината е, че нямам избор.“
Силата, която изведнъж се спусна над света на Драгнипур, бе толкова огромна, че за миг Драконъс повярва, че хаосът най-сетне ги е достигнал, и падна на колене, замаян и почти заслепен. Неимоверният натиск прекършваше, смазваше и той сведе глава, покри я с ръце и усети как се огъна гръбнакът му под това съкрушително присъствие.
И да имаше звук, не го чуваше. И да имаше светлина, виждаше само мрак. И да имаше въздух, не можеше да го вкара в дробовете си. Костите му застенаха…
Изтезанието се облекчи, когато една костелива дългопръста ръка се отпусна на дясното му рамо.
Отново се извисиха звуци, странно приглушени. Съживена буря от ридания и злочестина. Пред очите му светът възвърна познатите си очертания, макар да изглеждаха призрачни, безплътни. Можеше най-сетне да вдиша дълбоко — и да вкуси смърт.
Някой заговори над него:
— Той наистина е мъж на думата си.
И Драконъс вдигна очи — ръката на рамото му се отдръпна с дрънченето на железни брънки — и се взря в онзи, който бе заговорил. В Качулатия бог. В Господаря и Върховния крал на Смъртта.
— Не! — изрева Драконъс, опита да се изправи и залитна, препънат във веригите си. — Не! Какво е направил? В името на Бездната, какво е направил Рейк?
Гуглата вдигна ръцете си и сякаш се взря в прангите на мършавите си китки.
Неверието премина в потрес, а след това — в неподправен ужас. Драконъс не разбираше. Не можеше… богове… не можеше да повярва…
След това се обърна рязко. И се взря към легионите на хаоса. О, те бяха изтласкани назад, на повече от левга, от идването на това единствено същество, от силата на Качулатия бог. Облаците на бурята се бяха изтърколили назад, трупаха се наново и сякаш се тресяха от безсилие — да, откупена беше една пауза. Но…
— Прахосано. Всичко е прахосано напразно! Защо? Това не е постигнало нищо! Гугла… ти си предаден. Не можеш ли да го разбереш? Не… — Драконъс се хвана за главата. — Рейк, о, Рейк, какво си искал да направиш с това? Как си могъл да помислиш, че ще постигнеш нещо?
— Липсваше ми, Драконъс — каза Качулатия бог.
И той се извърна отново, и изгледа бога с яд. Джагът. Да, лудият непонятен Джагът.
— Проклет глупак! Ти си помолил за това, нали? Ума ли си си изгубил?
— Сделка, стари приятелю — отвърна Гуглата, без да откъсва очи от веригите на китките си. — Хазарт.
— Какво ще стане сега? Когато хаосът те вземе? Когато хаосът погълне света на самата смърт? Предал си боговете, всички. Предал си целия живот. Когато паднеш ти…
— Драконъс — прекъсна думите му Гуглата с въздишка, вдигна ръка да смъкне гуглата на оръфаното си наметало и откри съсухреното си джагътско лице, дълбоко врязаните бръчки на вечна скръб. — Драконъс, приятелю — каза тихо, — нали не мислиш, че съм дошъл тук сам?
Той зяпна неразбиращо бога. А след това… долови далечен рев, отекнал отвсякъде… и онези неясни очертания вече… кипяха.
Армиите на мъртвите идваха, призовани от своя господар.
От едната страна бързо се приближаваха двадесетина конници.
— Гугла — промълви Драконъс и изтръпна, — те не са оковани.
— Да.
— Това не е тяхната битка.
— Може би. Това все още не е решено.
Драконъс поклати глава.
— Не може да са тук. Те не могат да надвият врага — тези мъртви, Гугла, единственото, което им е останало, е тяхната идентичност, всяка душа, която едва се държи. Не можеш да им причиниш това! Не можеш да искаш това от тях!
Богът вече гледаше към фургона.
— Единственото, което ще поискам от падналите — рече той, — е да изберат, Драконъс. По тяхна собствена воля. След това няма да моля нищо от тях. Никога повече.