— Кой тогава ще взима мъртвите?
— Боговете да се погрижат за своето.
Студенината на този отговор го зашемети.
— А онези, които не почитат никакви богове?
— Да?
— Какво ще стане с тях?
— След това тук — каза Гуглата, все още загледан към фургона, — мъртвите няма да са моя грижа. Никога вече.
Приближаващите се конници яздеха изгнили, станали на скелети коне. Дрипави пелерини се вееха зад воините. Хиляди пряпорци се полюшваха и подскачаха сред вдигнатите високо копия. Броят им наистина бе невъобразим. Накъсани фрагменти от бойни песни долитаха като понесени от вятър дрипи. Светът стенеше — Драконъс не можеше да проумее тежестта, която трябваше в този момент да се е стоварила на раменете на господаря му. Щеше ли да може самият той да я понесе? Но пък може би точно в този момент самият Аномандър Рейк умираше, костите му се кършеха, кръвта шуртеше…
Но имаше още нещо. Тук, пред очите му.
Всички същества, оковани към фургона, бяха спрели да дърпат огромното возило — за първи път от хилядолетия фургонът беше спрял. И тези същества стояха или падаха на колене, взираха се смълчани, невярващи, в приближаващите се от всички страни легиони мъртъвци. Потоп, океан от желязо и кост…
Конниците пристигнаха. Всички — непознати за Драконъс. Шестима подкараха конете си по-близо. Един беше с маска, а той беше виждал тези маски преди — цяла орда, избити от Аномандър Рейк. Сегюле. Знаците по тази подсказаха на Драконъс, че гледа Втория. Беше ли предизвикал Първия? Или някой бе предизвикал него?
Втория заговори пръв.
— Това ли е жалкият лайнарник, за който искаш да се бием, Гугла? Да скочим в пастта на хаоса. — Маскираното лице сякаш обходи присвитите окаяни същества във веригите им. — Какво са тези, че трябва да умрем сега за тях? Че трябва да свършим за тях? Нещастни отрепки, до един! Негодни за нищо глупци, ба! Гугла, твърде много искаш.
Господарят на Смъртта дори не извърна лицето си към Сегюле, когато отвърна:
— Отказваш ли се сега, Рицар?
— Не — заяви той. — Само недоволствах. — Извади два нащърбени, покрити с ръжда меча. — Познаваш ме добре. Все пак, ох, как исках Скинър. Да го изтърва така — в името на Тирана, гризе ме.
— Точно затова няма да водиш Мъртвите в тази война — каза Гуглата.
— Какво? Аз съм Рицарят на Смъртта! Самият неин проклет скапан Юмрук! Настоявам…
— О, я млъкни, Втори — въздъхна Господарят на Смъртта. — Други задачи те чакат — и няма да съжалиш за тях, сигурен съм. Искар Джарак, ще командваш ли вместо Рицаря? Като главата на копието, да се врежеш в самото сърце на врага?
Онзи, към когото се обърнаха така, приличаше на ветеран сред ветераните. Сива брада, нашарено с белези лице, дрипава избеляла униформа над плетената ризница. Сиво и зелено, обшито с черен кант. Извърна се към джагъта и каза:
— Ще втвърдя върха. С малазанците. На самото острие — моите Подпалвачи на мостове. Дужек на левия ми фланг, Бълт на десния със Седма и уикците. — После се изви на седлото да погледне другия войник. — Брукалаян и неговите Сиви мечове отдясно на Бълт.
Брукалаян кимна.
— Намирам чест в това, Искар Джарак.
— Скамар Ара, твоите легиони Джакуруку отляво на Дужек. Гугла, чуй ме добре. Извън копието повечето са шлака. Волята им е отслабнала през безбройните хилядолетия — ще тръгнат срещу врага, но няма да удържат.
— Да — каза Гуглата.
— Просто да знаеш — каза Искар Джарак. — Просто да знаеш.
— Върнете се при силите си — заповяда Качулатия бог. — Искар Джарак, прати при мен едноокия конен съгледвач. И, Бълт, намери моя Войник, онзи, когото наричаха някога Баудин. Има да се свършат още неща.
Драконъс изчака, докато командирите се отдалечат. Остана само Сегюле, прибрал отново мечовете. И попита:
— Гугла, какво става тук? Ще помолиш мъртвите да се бият за нас? Те ще се провалят. Ще спечелят забрава и нищо повече. Те не могат да успеят, Гугла. Хаосът, който преследва Драгнипур, не може да бъде отхвърлен — разбираш ли какво ти казвам?
Рицарят изсумтя:
— Ти си този, който не разбира, Древен. Много преди да стане Господар на Падналите, той беше Джагът. Господари на Последните твърдини, ха! Стражи на Срутените крепости. Гълтачи на Пропадналите надежди. Ти, Древен, който все заставаше срещу Тайст Андий, срещу Тайст Едур — ти, който газеше в пепелта на самия Карканас — разбери ме. Вгорчените Тайст Андий и самоубийствените Тайст Едур са нищо пред отчаяната лудост на Джагът!
По време на тази тирада Гуглата продължаваше да се взира към фургона, в извисилата се над него грамада тела. А след това Господарят на Смъртта проговори: