Баратол изкрещя, мъчеше се отчаяно да се измъкне, а бялата Хрътка с ръмжене се обърна срещу Чаур; в очите й пламтеше гняв.
Барън вече се измъкваше от развалините отсреща.
Баратол продължи да се дърпа, риташе и дращеше с ръце.
Чаур хвърли камъка в мига, в който бялата Хрътка нападна.
Удари я право в зейналата муцуна.
Звярът изскимтя от болка, но инерцията го блъсна в Чаур, отпрати гиганта във въздуха през улицата и той се натресе в отсрещната стена. Падна върху мръсния калдъръм и повече не помръдна.
Баратол измъкна краката си, оставяйки след себе си кръв и парчета кожа. Стисна дръжката на брадвата и се изправи.
Огромната глава на Палид се обърна.
В този момент Барън нападна.
Бялата Хрътка изръмжа и побягна.
Барън хукна след нея.
Краката на Баратол омекнаха и той се свлече на земята. Вдиша няколко пъти студения въздух, после извърна очи към неподвижния Чаур. Изхлипа, надигна се и се затътри към него.
В странните и загадъчни места в мозъка, места, които се самопознаваха като Чаур, черният порой се изливаше и едно по едно тези места започнаха да потъват. Блясваха колебливи искри, гаснеха и повече не пламваха. Състоянието му на безсъзнателност преля в нещо по-дълбоко, в някаква милостива забрава, която скри от Чаур обстоятелството, че умира.
Изражението му беше ведро, но едната страна на лицето му бавно се отпускаше. Баратол дръпна нагоре клепачите му. Зеницата на дясното око беше много разширена.
Разплакан, ковачът придърпа главата и раменете му в скута си. Останалото от света — взривовете, писъците, тътенът на битката — всичко заглъхна и мина доста време преди Баратол да усети, че още някой се е измъкнал от отломките на доскорошния затвор. Последва водопад от ругатни на фаларийски, малазански, добрийски и дару. Ковачът примига и вдигна очи.
— Анци… ела, моля те, имам нужда от помощта ти! Моля те. Той е ранен.
Бившият Подпалвач на мостове беше целият в прах, но иначе изглеждаше непокътнат.
— Загубих си проклетия меч. Загубих си проклетия арбалет. Загубих си проклетите гранати. Загубих си про…
— Анци! Дъх на Гуглата, помогни ми, моля те — трябва да намерим лечител. Висш Денъл — трябва да има някой в града. Трябва да има!
— Ами, Малът, ама той… мамка му, той умря. Забравих. Не мога да повярвам, че забравих. — Анци се наведе, огледа Чаур и поклати глава. — Свършил е, Баратол. Счупен череп, кръвоизлив в мозъка — ясна е работата, едната страна на лицето му щом стане така…
— Знам го това, проклет да си! Трябва ни лечител! Мисли, Анци — все трябва да има някой.
— Сигурно, но не и наблизо — трябва да прекосим половината град, Баратол, а тия Хрътки…
— Майната им на Хрътките. — Ковачът взе Чаур на ръце се изправи.
Анци го зяпна.
— Не можеш да го носиш…
— Тогава ми помогни!
— Опитвам се! Остави ме да помисля.
В този момент чуха тропот на копита и дървени колелета по калдъръма. И се обърнаха.
И ето го вола. Твърде уморен, за да бяга. Дори талигата зад него едва трополи от умора. Здравите крака треперят. Пяна се смъква на лъскави дрипи между предните копита на изтощеното животно…
Болезнената острота на паниката заглъхваше и очите се замъгляваха отново, а когато двете неща-човеци дойдоха и качиха трето нещо на талигата, е, това си беше старата работа, ако питаха вола. Най-после светът си беше възвърнал здравомислието. Имаше работа да се върши, пътища да се извървят. Спасение, по-сладко и от млякото в майчиното виме.
Уморено, но доволно, животното закрачи до двете неща-човеци.
Двамата братовчеди стряха на покрива над града. Пожари огряваха нощното небе. Част от квартал Джадроуби беше в пламъци, с гейзери от горящ газ, изригващи в нощното небе. Малко преди това се беше спуснало странно атмосферно налягане и бе ограничило пожарите — нищо не се разпространяваше, доколкото можеше да се определи, а взривовете се бяха разредили. Въпреки това нямаше никой, който да се бори с пламъците, което общо взето не беше изненадващо.
Долу в двора Стъдиус Лок се суетеше около двамата дворни стражи, и двамата проснати на сламеници. Като по чудо и двамата все още бяха живи, оцелели след атаката на убийците, макар да бе много вероятно да не преживеят грижите на Стъдлок. Скорч и Леф се бяха нагърбили със задачата да патрулират извън имението и го обикаляха със заредени арбалети.
— Тези Хрътки са крайно неприятни — каза Ралик.
— Май стените не ги спират. Някаква идея защо са тук?